„Аз съм си Аз.“ Да бъдеш себе си – да бъдеш Личност

„Аз съм си Аз.“ Да бъдеш себе си – да бъдеш Личност

„Аз съм Наполеон“

„Аз съм като Наполеон“

„Аз съм си аз“

Така накратко Фриц Перлс описва Психотика, Невротика и Здравия човек.

А сега – един паралел; идеята, заимствана донякъде от Фриц Риман:

„Аз съм центърът на света и всичко се върти около мен!“

„Аз не съм центърът, а част от света и се въртя около нещо по-голямо.“

„Аз се въртя около своя собствена ос, бидейки част от света, въртейки се около нещо по-голямо.“

Тези фрази описват 3 основни етапа в съзряването на човешкия индивид, пътят му от етапа на Детето на природата (Природен субект) към етапа на превръщането в Социален индивид и най-накрая към раждането на човека на Културата – човека Личност.

Първият етап, когато си съвсем малък и си мислиш, че се явяваш център на света. Всичко и всички се въртят около теб. Възхищават ти се, обичат те, приемат те безусловно, щастливи са само, защото си ти, защото те има.

Колко е важна тази безусловна обич (основно майчината) в първите контакти на човека! Тя се явява основата за формирането на базовото доверие и способността за Обич.

На този етап връзката на човека с външия свят се определя с Полезно-Вредно.

Вторият етап. Руският психолог A.Н.Леонтиев го определя като раждане на човека като Социален индивид. Порастваш и се налага да се сблъскаш с първото разочарование, че не си центърът на света. Част си от една по-голяма система, принадлежиш към семейството, групата в ясла, детската градина, училището, нацията, расата, човечеството. Сещате ли се за „ужасните две (три, четири) години“, а също така и за тинейджърската възраст? Това са периоди на най-войнствения сблъсък на Природата със Социалните норми, на ръба Природата да вземе връх. Подрастващите негодуват, съпротивляват се, противопоставят се…. Нещата започват да се опират до правила, рамки, режим, изисквания, закони, традиции, ритуали, осигуряващи (или поне създадени с цел да осигурят) хармонично, сигурно и безопасно съществуване на хората един до друг. Развива се и се затвърждава способността на човека за Познание.

„Да бъдеш голям означава да се научиш да живееш в съответствие със социалните правила, които стават неделима част от нашия живот…“ А. Бърнстайн.

Тук вече във взаимодействието с реалността започват да царстват понятията като Добро – Лошо, Добре – Зле, Може – Не може.

Докато в плоскостта на първия етап човекът е живял с усещането, че след като се явява център на света, то всичко зависи от него, че е всемогъщ, че е в състояние магично да управлява света чрез своите собствени помисли и желания, в плоскостта на етапа на раждането на човека като Социален индивид, могъществото се измества към по-голямото. И хем това „по-голямо“ е отговорно, пазещо, даващо подслон, освен това е, обучаващо, изграждащо, хем същото е и изискващо, ограничаващо, наказващо, лишаващо… В плоскостта „Социален индивид“ се учим да овладяваме необузданата си природа, да й придаваме изискваната от обществото форма, за да се напаснем към общата картинка на социалния пъзел. С две думи, се опитваме да се вмъкнем в приемлива от по-голямото представа за добро, да бъдем такива, каквито трябва да бъдем, да бъдем “като”…

Само един поглед към началото на статията, моля!

Ммм?!

Да! Да! Именно!

Раждането на Социалния индивид върви паралелно с раждането на невротика, който се мъчи да натика естествената си природа в необходимия за принадлежност към голямото калъп. Придобиваме конкретни, необходими за интелектуалното ни развитие и социални умения знания, сдобиваме се със съзнаван и несъзнаван инструментариум, нужен и неизбежен за оцеляването в социума: поздравяваме, усмихваме се, извиняваме се, спираме на червено – хем за своя собствена безопасност, хем за да дадем път на другите… и паралелно с това изненадващо подаряваме букет на жена си, след като сме флиртували с колежка в офиса; нахвърляме се с твърде горещи прегръдки към приятелката, за да прикрием амбивалентността на чувствата си към нея; овикваме детето си, не си давайки сметка, че искаме да овикаме шефа си и т.н.. Постоянно играем едни или други роли; слагаме си едни или други шапки, униформи; въртим едни или други маски около истинското си лице, понякога давайки си сметка за въпросните маски, но често и сраствайки се с тях. Правим го, за да се впишем в социума и да оцелеем в него. Иначе…. Иначе рискуваме да бъдем изхвърлени от същото голямо в тъмното, в непредвидимост, в самота…..

И тук често настъпва едно лутане между натуралното (Природата) и социалното. Между това, дали да съм центъра или да съм част от Голямото?

На кого да бъда по-угоден: на своето естество или на системата?

Кое носи минимум рискове за оцеляването?

Дали да забравя своята природна същност в името на идеалното (дай Боже!) вписване в обществото? Да избера да следвам необходимите условности, за да съм част, член и т.н., но не и самотен, изоставен, отхвърлен?

Или пък да обърна гръб на обществото, толкова сигурно и стабилно, но едновременно изискващо, изкуствено, пълно с условности и лъжи, на моменти чак до задушаване; и да се оставя да бъда такъв, какъвто ме е създала природата – див, първичен, спонтанен, необуздан, без да нося маски, без да се нагаждам, да се съобразявам, да се вписвам и т.н.?

Уви…

В случая нещата не се свеждат до проста формула и еднозначен избор между „Или …, Или …“.

Тук  говорим за хармонично надграждане и за връзката на  „И… с “ И…“

Нито оставането ни в стадия „Аз съм центъра и всичко зависи от мен“, нито безогледната ни принадлежност  към по-голямото (чак до загуба на себе си) в ролята на Социален индивид ни носят щастие… Лутането между двете едва ли ще реши проблема ни, по-скоро ще ни зацикли в юношеството до края на дните.

Не мога да не се сетя за героя на романа “Престъпление и Наказание” на Достоевски –  Разколников. Героят, който изправи себе си пред един лъжлив избор. Кой съм – “твар трепереща” или “човек правоимащият”? С други думи, дали съм послушен “социален индивид” или съм “центърът на света” и имам право да изтребя всяка пречка на пътя си („като Наполеон”, който изтребва хиляди в името на своите интереси)?

Разколников е човекът, който се опитва да избере, без да има разбиране, че избор няма. Това не са две пътеки, две посоки. Това са две стъпала нагоре към третото. „Убивайки“ едното стъпало, той руши цялата стълба.

Убивайки с брадва старицата, която, според него, се явява нещо като препъни камъкът на системата, към която принадлежи  и олицетворява голямото, а също така и миналото, той убива по случайност и бременната й сестра – настоящето, неволно убивайки и бебето в нея – бъдещето.

РазколниковРазкол… Разцепване (с брадва)…

Не, не това е изхода!

Но какво да правим? Преди да потърсим отговор, си струва да си дадем сметка, че не само това е въпроса. Освен „Какво да правим?“ си струва да се запитаме и „В името на какво го правим?“ , „Каква ни е целта?“

Ако целта ни е да купим нещо, тогава изборът – едната страна на монетата или другата – не е никакъв избор или е лъжлив избор. Отказвайки се поне от едната й страна, се отказваме от цялата монета. За да влезе в действието тя ни е нужна в своята цялостност.

Тоест  изходът в случая не е да избираме, а да стъпим здраво върху първото и второто стъпало и да преминем нагоре към третото.

Третият етап„Аз съм си Аз“,

„Въртя се около своя собствена ос, принадлежейки към една система, и се въртя около нещо по-голямо“

Това най-горното стъпало A.Н.Леонтиев определя като раждането на Културния човек. Или раждането на индивида вече като Личност.

Какво означава да се родиш като Личност?

Най-напред това е свързано с осъзнаването на собствената ти ос – вид вътрешна опора. Това е и едно честно, позитивно и приемащо поглеждане към собствената Природа. Природа, която е твърде богата, многоцветна и многолика. Красива, естествена, спонтанна, но и разрушителна, отблъскваща, плашеща. Каквато и да е, каквото и да представлява, тя е твоят корен, твоята сърцевина. Част от която по обясними причини е заклеймена от социума, като нещо „лошо“.

Бидейки „добри“ Социални индивиди, носещи в себе си „нещо лошо“, което е неизбежно, нерядко прекарваме живота си, обременени с едно огромно чувство на вина, често необяснимо и тревожещо.

Именно това заклеймяване и наред с него, укротяване, ограничаване, а паралелно с тях и опасението от порицание, наказание, неприемане прави нормален страха ни пред това да си приповдигнем капаците, сложени волно или неволно от „голямото„, и да погледнем очи в очи своето многообразно и предизвикващо маса противоречиви чувства естество.

Без това проглеждане няма движение напред. Като социални индивиди сме укротили и ограничили природата си, но това, наред със сигурността да сме вписани в обществото, ни е донесло и вид робство. Ограничени и укротени „неприемливостите“ уви не губят силата си, изтласкани те ни контролират, без да се усещаме. Иска ни се да вярваме, че всичко е във властта ни, но на практика, ние самите се намираме в такава….Затиснати сме

като в менгеме, между естествените, дивите си подбуди от едната страна и изискванията и забраните на системата, към която принадлежим, от другата. И ще продължим да се намираме под натиска и на двете, докато не съберем куража да видим своята „лудост“ (природата), да се замислим дълбоко за своята съвест (формирана от голямото) и … вместо да ги прекършваме, чупим и разрушаваме, да ги разберем, да ги нахраним с внимание, да осмислим тяхното място в душите ни, тяхното взаимодествие и техният конфликт.

Проглеждайки и осмисляйки, да започнем да творим  от скъпоценните суровини, с които ни е дарила природата, стъпвайки върху културните норми на обществото, което на свой ред ни е снабдило с инструментариума за обработване и преобразуване на същата.

Да се превърнем в творци на самите себе си – Аз съм си Аз!

На третия етап ценностната система, определяна от „Добро и Лошо“ отстъпва и на нейното място идва друга, определяна от Истинно и Лъжливо.

Да погледнем нещата честно, открито и позитивно. Да си припомним, Позитум означава Даден (цялостен, действителен). Тоест имаме даденост като условие на задачата, която не може да бъде променена, но може да бъде погледната от различни страни и решена по доста различни начини. (Този принцип лежи в основата на метода Позитивна динамична психотерапия на Н.Песешкиан)

Да си представим, например, че имаме като даденост набор от продукти, от които можем да сготвим. Няма как да променим продуктите, но можем да ги съчетаваме в различни комбинации, да ги използваме в различни пропорции, да ги готвим по всякакви начини, с всевъзможни подправки, получавайки най-разнообразни резултати.

Ние не можем да променим своята природа и много трудно ще променим системата (голямото) към която принадлежим. Но ние можем да трансформираме първата, съобразявайки се с нормите и използвайки инструментариума на втората.

А за целта най-напред трябва да знаем с какви „продукти“ имаме работа, с какъв инструментариум, умения и механизми, роли и маски разполагаме, кое от последните ще ни помага, ще ни служи за целите и кое евентуално ще ни пречи.

Говорейки за човека като за творец на собственото Аз, съм много далече от идеята за човешкото всемогъщество. Вероятно, прочитайки третата реплика, характеризиращата третия стадий в личностното развитие на човека, сте хванали мисълта, че …Човекът е могъщ, но не и всемогъщ. Нещо зависи от него, но не и всичко. Идеята ми е да осъзнаваме зависещото от нас, ролята ни, възможностите и невъзможностите, зоната на собствената ни отговорност, да имаме ясен поглед към собственото си лице, ос и опора в същата, както и към своята част от всеобщото. Именно това проглеждане и осъзнаване може да отслаби натиска на споменатото менгеме.

Тук отварям една скоба.

Да вземем за пример психолозите/психотерапевтите. След като те самите са извършили (в по-добрия случай) огромна работа по своето собствено, да го определим накратко, осъзнаване и след като помагат за същото на клиентите/пациентите си, те -терапевтите все пак остават принадлежащи към тъй наречената терапевтична рамка, която предполага спазване на определени граници, закони, правила, условия и т.н. (тоест отново говорим за съобразяване с голямото)…. Осъзнаването не е само осветляване на сянката. То е и осъзнаване на невъзможността за 100%-во осветляване, тоест невъзможност и за 100%-во осъзнаване. Рамката те пази от вероятните последствия на несъзнаваните процеси, които така или иначе се случват в теб, както и между теб и клиента/пациента/, и които няма как да бъдат винаги и изцяло хванати под контрола на съзнанието.

Затова и са нужни тези опазващи граници, отказването от които носи дъха на усещането за собственото всемогъщество – „знам, виждам, мога, владея всичко!“, докато уважението на такива се явява един от признаците за професионална и личностна зрялост.

Затварям скобата.

Третият етап – раждането на човека като Личност не се явява еднократен и победоносно завинаги закован акт. Обичам изказването на Зл. Теохаров: „Ние непрекъснато продуцираме несъзнаваната част на нашата психика“, което означава, че процесът на осъзнаването никога не може да бъде напълно завършен. Звънчето на самоактуализацията ще ни звъни отново и отново. И както казва А.Н.Леонтиев, „Раждането на човека като Личност – може да се случва отново и отново“. Важното е да чуваме звънеца, важното е да се случва!

„Съществува ли по-свещено деяние от себеизследването?“ цитат от книгата на Ъ.Ялом „Когато Ницше плака“

А какво се случва на третият етап с нашето психично здраве? Вероятно, си задавате и този въпрос (както и аз си го задавам), гледайки определенията на Ф. Перлс.

Стъпвайки върху всичко горе казано, ни остава да заключим, че въпросното здраве е процес – неспирен, вълнообразен. То е куражът да бъдем истински честни със самите себе си и да творим от своите дадености, стъпвайки върху социалните и културни норми. И колкото по-често се докосваме до него, толкова по-добре го разпознаваме всеки следващ път и толкова по-смело гледаме към процеса на пробуждането на истинската си същност и към процеса на творчеството. Подчертавам ИСТИНСКА същност – нито само добра, нито само лоша, а такава каквато е – тоест всякаква и най-вече уникална в своята неповторима сложност.

Толкова по-смело творим и растем.

“…тук започва вече нова история, историята за постепенното обновление на човека, историята за постепенното му прераждане, постепенното му преминаване от един свят в друг, запознаването му с нова, съвсем непозната досега действителност….”

Достоевски, “Престъпление и Наказание”, епилог

И не!

Не оставаме просто зрънца, чакащи някой да ни полива, да се грижи и да подчинява живота си на нас, тоест да се върти около нас (центъра на вселената).

Не се опитваме да бъдем лалета, бидейки по природа рози (заблуждавайки се, че само по този начин ще се впишем и ще оцелеем в Голямото).

А си растем (Личностно), цъфтим си и си ухаем такива, каквито сме, знаейки откъде идваме – своята Природа, съобразявайки се със своето място в общата градина (Социума), обичайки, познавайки, разбирайки и приемайки другите, а значи и самите себе си!

За финал да си припомним 15-те характеристики на самоактуализиращата се Личност по Маслоу:

  1. ефективно приемане на реалността. Понасяне на неопределеност;
  2. приемане на природата, самия себе си и другите такива, каквито са;
  3. спонтанност, естественост в мислите и действията (тук не говорим обаче за спонтанността на природния организъм, а за тази на културния човек);
  4. концетрацията върху задачата, а не върху себе си;
  5. известна потребност от уединение (да не се бърка със самота);
  6. автономност, самостоятелност, независимост от частната култура и заобикалящата среда;
  7. отворен поглед към света, свежест във възприемането на същия;
  8. висши или мистични състояния, непреднамерена нетрадиционност;
  9. чувството на съпричастност и единение с другите;
  10. дълбоки междуличностни отношения;
  11. демократичен характер;
  12. разграничаване на средствата и целите;
  13. философско, невраждебно чувство за хумор;
  14. креативност, способност за преобразуване;
  15. самоактуализиращо се творчество, творчеството като процес.

Идеята на цитираните характеристики не е да тръгнем набързо да съответстваме на такива и да се самозалъгваме, че сме Личност, реално оставайки „като Личност“. Напротив. Идеята е да помислим какви са евентуалните ни ограничения и прегради по пътя на нашето личностно развитие, по пътя към тази, вид идеална, цел.

С пожелания за честност към самите себе си!

(В статията са използвани материали от курса по обща психология на Московски Държавен Университет М.В. Ломоносов)

редакция: Галя Йоргова 

Моля, споделете тази статия ако Ви е харесала!

Facebooktwittergoogle_plusmailby feather