Безусловна любов, какво пък е това?

Страх от необичаност

Заглъхналото ехо на Аза.

Унизеният.

Мама, тати, баба.., АЗ, АЗ, АЗ… и се случва магията на когнитивното развитие на един малък човек. Егото винаги търси път навън и е в желанието за непрекъсната АЗ-актуализация. Аз!… Стига!… Да мълчиш! Мама знае по-добре кое е добро за теб! Я, да млъкваш!

Възрастта на осъзнаването е съпътствана от една много-интензивна емоционалност. Детето е във вихъра си, усеща, че нещо различно се случва с него и e изключително радостно в това ново преживяване наречено АЗ. Вече има наченки на мислене – това е новото – произнесена е думичката АЗ за пръв път и това го изстрелва в космоса на позитивната емоционалност, в които този Аз се реализира в динамиката на една спонтанна инфантилност. Инфантилна, естествено, но радостта е първична, сложна за разбиране от родителите, които са по-склонни да пресекат тази еуфоричност с налагане на преждевременни правила за подчинение. Изключително сложен е този Аз-ов период в детското развитие. Никак не е случайно, че го наричат Малкият (другият) пубертет, тъй като подобно на истинския пубертет, е етап от развитието на човек, който изисква родителите да са заредени с търпение и добре подготвени за една, евентуално, по-рязка емоционално-поведенческа промяна у тяхното дете. Тази първа промяна, която бележи началото на съзнателната му личност.

Мамо, мамо, спри, не искам да го ям това, гадно ми е! Не съм гладен, спри, ще повърна! Как ви звучи това, ако сте на 2 годинки? За съжаление, тези думи няма как в този вид да бъдат изречени от малкото хлапе. Нуждите му остават потиснати и незаявени. Остават, защото така се е случило в настоящия му безгласен живот, че не е могло да излезе по добър начин от предходната фаза на своето развитие – там, където автономността, през идеята за своевременно отделяне от майката, не се е осъществила. И какво му остава на едно вкопчено, все още, в майка си послушно дете, освен да продължи да й се подчинява през сляпо послушание. Послушно, защото срещу непослушанието стои едно дълбоко очакване за необичаност. Аз не мога да си позволя това, не. Мама знае по-добре от мен кое е добро за мен. Мама знае какво ми се яде, нищо, че след това най-вероятно ще повърна. Тя, мама знае. Знае, защото ме обича. Тя трябва да продължи да ме обича.

Добре е тук да се направи кратко уточнение около понятието мама, което би могло да се разглежда като метафора обединяваща значимите фигури участващи в отглеждането и възпитанието на малкия човек. И понеже травмата се случва между 1 и 3 години, наясно сме колко често в българският социално-психологически контекст мама се замества с матрицата на „бабин дом”. Класика.

Да, защо изобщо са необходими думи? Не са, по принцип. Думите не са норма, но в живота на възрастния, когато сам би могъл да стигне до прозрението, че същите твърде често са „дрехи”, в които обличаме някои свои страхове, но там и тогава Ти си се нуждаел да чуеш ехото на твоето АЗ. Ти си имал нужда да осъзнаеш силата на думите – емоцията, която носят, силата на експресията, силата на отстояването, силата на немълчанието. Вече си зрял човек, но продължаваш ли да се луташ в подчинението си пред другите? Преживяваш ли мълчанието си като унижение? Унижение, което няма край. И ти е трудно, често те боли. А те боли, защото още по-често си мислиш, че това не си ти. НЕ СЪМ АЗ! Не си, да, защото АЗ се изгуби блокирано в спомените ти за щастливо детство, в обятията на напористо-обичащата те майка, която така и не разбра, че детето не се храни по схема, че волята на детето в една специфична възраст е много-важно да не се блокира. Майка ти няма вина, знаеш нали? Защото и педиатъра ви не знаеше, но съветваше… приятелките й не знаеха, но съветваха.., баба ти също не знаеше, но не преставаше да я напътства. Каква вина? Факт е, обаче, че ти си с блокирано изразяване. Блокирани са ти чувствата. Блокирано ти е нормалното поведение, онова, което нуждата ти диктува. И единственото движение към потребността ти се случва през добре заучената в една предходна житейска хипноза стратегия на подчинението.

Безусловна любов, какво пък е това. Обичан под претекст (инструкция, контекст, условие). Обичан само, ако си изяждаш всичко.., о не, ако преяждаш ще си най-любим. Кой си ти, всъщност? Как се живее с това?

Блокирано изразяване. Как се чувстваме като хора, които са забравили себе си? Как живеем със садо-мазохистичната личност в себе си?

Сега, вероятно, ако се припознаем някъде в този кратък текст, това сигурно ще вдигне съпротивите ни към автора, нормално е. Ненормално е обратното – да имаме какво да му кажем, но да ни е страх да го изречем – да го пуснем като своевременен коментар, например.., да се опълчим. Да се опълчим, защото не сме съгласни с него. Да, ама много ни е страх, защото по някаква странна причина, той вече е в стереотипа на важните ни (значими) хора, онези, които са повече от нас. Нормално е да ни е трудно, досега, толкова години сме живели в хипнозата на послушанието си. Но сега имаме възможност да направим нещо различно. Хайде, изкрещи ми го така, че да те чуя! Изстреляй го в лицето ми, сега, не после. Не изтървай момента си за „избухване”, щото после ще е вече късно за теб. Късно, защото толкова дълго ще си го таил в типичния си самопоглъщащ (автоагресивен) стил, че дори да решиш да ме изненадаш постфактум, момента на твоето своевременно отстояване отдавана ще е отминал. Отминал, и най вероятно е да усетя унижението ти, и да чуя единствено приглушеният ти вик за помощ, малко преди опита да ми проектираш вината за пасивността си. Важно: недиректността или несвоевременното отстояване, което достатъчно дълго време ни е държало в подчинение на собствения ни мазохизъм, в един малко по-късен етап на комуникация, би могло да се трансформира във вербална и поведенческа садистична агресия. Не са рядкост случаите, в които „жертви” на закъснялата ни експресия стават хората, на които най-много държим – нашите близки.

Блокирано изразяване. Един човек обречен да е ориентиран към другите. Един човек задържащ всичко, от което се нуждае. А емоциите, помним, не признават прегради, те ни заливат без време и жадно търсят своето удовлетворяващо погасяне в интеракцията с другия. Другия, но не на всяка цена и не единствено той, защото Ти си не по-малко важен от него. Другия не е самоцел на преживяването ти за обичаност, а средство, запомни го, за задоволяване на твоите потребности. Върви и го „употреби” в унисон с това, което наистина толкова силно желаеш. Ти знаеш как да стоиш ниско, владееш това поведение до съвършенство, но сега е време да научиш, че алтруизма ти не обслужва теб и твоите потребности, а тези на всички онези, на които до сега си козирувал като поведение оневиняващо те за вина, която никога не е била твоя. Няма какво да изкупваш. Ти, с твоята отговорност, си начело на битката, която ти предстои. Онази битка, която майка ти убедително спечели там и тогава. Твоята битка, от която ще излезеш победител, само ако се подчиниш на себе си през агресивната си същност. Агресията, която ще излезе от теб като поведение на бъдещото ти утвърждаване в реалността. Агресия, която ще възроди затиснатия ти АЗ и ще ти покаже новия хоризонт на успешните асертивни хора, които са всичко друго, но не и необичани…, които са всичко друго, но не и тъжни. Знам че те боли, няма начин, емоционалната дисхармония е персонално наказание, уникално. Дали имаме нужда от психотерапия, аз не мога да отговоря. Аз не съм Ти!

Знам че от думите ми те боли, но моля, ти се нуждаеш от моята директност, за да прогледнеш само едно – как си пречиш. Помним вселенския закон за даването и получаването, и се замисляме за своята едностранчивост по отношение на моноспектакъла, в който сме участвали досега. Моноспектакъл, който безвъзмездно сме „играли” в/за света на другите.

Сега, аз си тръгвам, след като се опитах да те провокирам да преядеш в едно прогнозируемо стъписано мълчание. Обори ме! Знам, че ще „повърнеш” по-късно, защото сега си твърде зает да се страхуваш за начина, по който си мислиш за мен. Обори ме! Ще ти мине като ме накажеш с добре заученото си мълчание или с твърде закъснялата си критика. Обори ме! Ще ти мине на ужким, защото и двамата знаем, че тъгата разяжда реалността отвътре. Разяжда нас самите, отвътре. Разяжда ни, защото не пускаме гневът да си иде. Да си иде, защото не знаехме досега, че неизразената агресия винаги се трансформира в безмилостна депресия. Боли, няма начин, емоции.., но започваме да проглеждаме постепенно и да откриваме себе си в мрака на сляпото послушание, в актуалните си потребности. Гласовете ни още треперят в несигурността на новото предизвикателство наречено – Аз знам по-добре от всеки друг, от какво се нуждая! – докато стигнем до висините на откритостта да се опълчим на страховете си и да припознаем асертивността в себе си.