Тази статия е без заглавие… Защото темата, която засягам, ще отключи у някои негативни преживявания. Други ще се припознаят и ще осъзнаят, че е крайно време да сложат ЗАГЛАВИЕ на своята история. История, която могат да разкажат/ дори и пред себе си/. История със заглавие, която ще ги освободи от оковите на травмите….
Темата е в графата ТАБУ. ТАБУ е за тези, които грижливо пазят сините по тялото и душата си. ТАБУ-то е свръх болезнено за всички, преживели кошмара на поредния шамар, на зверския ритник, на изкъртения зъб, на разпилените кичури коса. Остава между четирите стени, а когато изпиталите ужаса на поредния побой погледнат в огледалото, виждат собствения си силует без лице, премазаната психика и трамвите…но не по тялото, а по душата. Малцина успяват да се спасят, но бройката на тези, които остават приковани към насилника са много повече.
Домашното насилие
Сухата статистика сочи, че 1 милион българки от общо 4 милиона са жертва на тормоз у дома.Това е са извадки от официалната информация. Но има още поне толкова жени, които не присъстват в регистрите. Те преглъщат болката. Таят в себе си унижението, срама, страха. Те не споделят как са били ритани, блъскани. Грижливо крият синините си, старателно прикриват всяка следа от поредния зверски побой. Притискани психически, не искат да погледнат истината в очите. Някои от тях дори не осъзнават, че са малтретирани и търпеливо понасят ролята на жертва.
Жертвата – тя може да бъде разпозната в тълпата. Понякога има синини, плаха е, смазана. Само превръзките по раните в душата й никой не може да ги види. Невидими са дори оковите на трамвата, към които се е привързала много силно. За някои дори е изумително как може една жена да стои години наред при насилника си. А тя, жертвата, не си тръгва, защо се надява любовта и вниманието да се завърнат. Защото чака да бъде призната, обичана, ценена. Нещо като детската игра на стражари и апаши. В нея има наказание и награди, така както е при агресивните отношения в една двойка. Той я наранява, а след това я обсипва с подаръци. Това означава, че тялото минава през сътресения, заради високите нива на стресовия хормон кортизол, съчетани с допамин, когато се подава някаква нежност като награда. Когато това се повтаря многократно, организмът се пристрастява. Жертвите обаче остават в тези връзки въпреки стреса върху организма си, защото невинаги им е ясно какъв точно е проблемът. Защото всеки следващ шамар е за нещо съвсем различно.
Жертвата е пасивна, често е с ниска самооценка. Тя мълчи от страх, от срам, от зависимост. Тя е заела позицията на примирението. И не желае да промени позицията си, защото е наясно, че силният (физически, финансово, емоционално) може да унищожи нея, децата, близките. И да не се забравя, че има още една съществена причина за бездействието на жертвата – разкаянието на насилника и обещанието, че това никога няма да се повтори… но то се повтаря… отново , и отново.
Насилникът– той е като всички останали, трудно може да бъде различен в тълпата. Той иска да доминира, да бъде валидизиран. И тъй като това право му е било отнето в детството, се опитва това да стори на интимната си половинка в настоящето. Той също е с ранена душа. Видял е модела у дома – психически и физически терорист- баща, който налага сила (физическа и психическа) върху майката. Този модел насилникът използва в своето ново семейство. И тъй като владее силата, той определя правилата.
Понякога насилникът успешно се крие зад маска, която представя пред обществото Той е достатъчно хитър, за да поддържа тази версия и да се измъква. Той знае как да подчинява жертвите си. А подчинението чрез страх е най- силният му коз.
Домашното насилие в повечето случаи си остава „у дома“, за него не се говори извън четирите стени- свидетели на побоя, защото старият модел на възпитание е такъв „каквото става у вас, нека остане там“, „какъвто си го избрала, такъв ще си го траеш“…
Тези „грижливи“ роднински съвети отдалечават жертавата от спешната детоксикация на травмата, от която тя има нужда. А това може да стане, само ако жертавата потърси адекватна помощ, от инситуции, от психолози. Само тогава тя истински ще погледне проблема НЕ „очи в очи“, а отстрани и ще разбере колко дълго е носила оковите на травмата.
Моля, споделете тази статия ако Ви е харесала!
by 
