Надали има някой, който да не е чувал за фанатичната любов на Ницше по изтънчената и вълнуваща Лу Саломе. Преминала като буря през живота му, тя е станала като крайъгълен камък на голяма част от неговите философски размисли, и в този смисъл на житейския му път. Дали я е прежалил? Дали я е забравил? – Със сигурност не!
Вярвам, че не само Ницше се е сблъсквал с такава любов – шеметна, вихърна, макар и понякога неизконсумирана физически. Тези любови разтърсват из основи и оставят след себе си трайни, незаличими белези.
Най-характерното за тях е, че… свършват. Е ли е това всъщност любовта, и към кого е насочена тя? Дали към обекта на чувствата или по-скоро към самия акт на обичане и към това, което той ни носи.
Любовта от край време е предмет на голяма част от работата на психолозите (най-често несподелената, нещастната). Тогава, когато вече си е отишла и е оставила след себе си отломки и разруха. Предмет е дори на психиатрите, които й отделиха място в последния класификатор на болестите под номер F 63.9 .
Това поставя въпроса: Болест ли е любовта?
И този въпрос не е съвсем неуместен. В практиката си неведнъж съм чувала израза: „Искам да се излекувам от тази любов”.
А може ли всъщност любовта да бъде излекувана?!
Историята привежда много доказателства в полза на това, че любовта всъщност е изключително продуктивна творчески. Особено тази, за която се говори тук – нещастната, несподелената. Тя е вдъхновявала редица автори, поети, композитори, художници, скулптори… Какво ли биха направили те ако не беше тя? Дали би било толкова вълнуващо и продуктивно творчеството им? Това е нейната съзидателна сила.
Тя носи със себе си обаче и разрушението – дуелите, войните, личната болка на всеки съкрушен влюбен.
Струва ли си обаче да унищожим това чувство в зародиш, за да си спестим болката, сълзите, пропилените дни, месеци, дори години, които са нужни понякога тя да бъде преработена в нещо, което не ни разтърсва при всяка мисъл и спомен?!
Аз поне не смея. Като казва и прочутият американски психотерапевт Ървин Ялом: „Мразя да съм палач на любовта”.
Мисля си, че всеки има право на своя опит с любовта. Тя връхлита като огромна вълна и понякога помита всичко, но… тогава, когато някой е на ръба на вълната, света е различен, и е целия в краката му. Велико чувство! И все пак, към кого?
Ницше казва: „Човек обича своето желание, а не този, който е желан”. Може би е прав. Е, стига да ни прави щастливи…
В смисъла на това обаче, е необходимо добре да си даваме сметка до колко щастливи сме всъщност. Ако неудовлствените ни преживявания са в повече, то може би значи, че любовта си отива. И тази преходност всъщност е част от нейната своенравна природа. И не само. Всичко в живота идва и си отива. Може пък в това да е неговото богатство – че ни дава редица възможности да изживеем отново нещо, като отново да яхнем вълните. Струва си да си го позволим.
Независимо дали е реалност или наивна фантазия; независимо дали извисява или погубва, любовта си струва да бъде част от житейската история на всеки. А дори и раните, които понякога оставя след себе си, са нейните малки отпечатъци, че е била там. Че си обичал!
Моля, споделете тази статия ако Ви е харесала!
by 
