„Вечното недоволство“ – щрихи към феномена

Всички хора, или поне повечето, се стремят към хубав, щастлив по един или друг начин и доволен живот.
Определени човеци, обаче, сякаш, търсят обратното. Привидно загрижени за своето задоволство, те парадоксално се вкопчват в недоволството. Стоят в него толкова твърдо и неотстъпно, че това поражда въпрос, дали го нямат за нещо като жизнена стратегия –
такава, която от една страна поддържа перманентно ниво на тяхна нещастност, и наред с това много удобно им доставя някакъв вид бонуси:
„дава разрешение“ или „право“ да искат „още и още“, да получават извинения под вид на допълнителни облаги, да държат другия в постоянно чувство
„не си достатъчен“,
„има още да се постараеш“,
„този резултат не ме устройва“,
„нещо ми дължиш…“

Най-добре е да не ти и съобщават, какво точно им дължиш. Ти сам да се досещаш, как да ги направиш доволни, ако, разбира се, в някакъв момент не ти светне, че …
НЯ-МА такъв НА-ЧИН!

Ако подобни хора по някакво чудо усетят задоволството, те ще загубят контрола си над теб. А той им е в стотици пъти по-важен от радостта от живота, за която привидно копнеят.

ОТКЪДЕ ИДВА ТОВА?

Всяка лична история ще ни отведе към собствени преплитания на най-различни причини и предпоставки.

Но се питам, дали в дълбокото не стои някакво базисно недоволство от самия себе си, породено от взаимодействието с първичните обекти, или изработено като начин на оцеляване в травматични ситуации. Някаква собствена непотвърденост в това, че „съм добро и стойностно същество“, „достойно за обич, искрено отношение“…
И дали, като следствие, също там не стои една втораченост в разочаровалия някога обект (и всичко, което го напомня), и под девиза „повече никога!“ едно перманентно усилие да се държи този обект под контрол.

КАК ИЗГЛЕЖДА ТОВА?

Поради отпечатъка на личната история на тези хора им е много трудно да се отпускат и да се наслаждават на каквито и да било хубавини. Характерно за тях е да се намират във вечно напрежение и очакване на разочарование от живота и околните или пореден измамен трик.

Околните като правило биват вкарани в пореден танц на угодничене, и нерядко биват използвани и отхвърлени по начина, по който, вероятно, някога са се почувствали самите „вечно недоволни“.“Вечно недоволните“ силно изморяват партньорите си със своята незадоволяема позиция, те са способни да докарат човек до пълно изнемогване и в края на краищата нерядко и до отказ от партньорството – лично, колегиално, друго… Ако, разбира се, нямат „щастието“ да се свържат с някой мазохистично съгласен да стои в подаваната му роля, или ако не изпреварят партньора си и не избягат сами.

Последното също е начин да се придобие илюзия за контрол „за да не ме изоставят, изоставям пръв“. Изпреварилият и победилият „недоволен“ изпитва хем вид триумф, хем ново разочарование.

Това, което нерядко наблюдаваме при „вечно недоволния“ неволно поражда асоциации с душевна булимия, където всичко е винаги недостатъчно и винаги се оказва вповече, поради което трябва да бъде премахнато, отменено, изчистено,… обезценено.

ХАМСТЕР В КОЛЕЛО
(„С помощта на моето недоволство се боря с недоволството си“)

От една страна недоволството се явява нещо, с което човек се бори.
От другата, което е най-объркващото, бидейки ОБЕКТ на борбата, в същото време то е И ИНСТРУМЕНТ на въпросната.
Истински омагьосан кръг и без-край-на мъка да му се хване края.
Силно присъщо на „недоволните“ е да стоят в така наречената от Ерик Бърн игра „Да, но…“

„Перманентната незадоволеност“ логично се съпровожда с трупане на огромно количество вътрешно напрежение и възбуда, което често води, към реакция – преминаване към действие: отблъскване, прекъсване, натрапване, някакъв вид поведение, което води към сваляне (или запиране) на напрежението, но не и към разрешаването му.

КАКВО СЕ СЛУЧВА В ПСИХОТЕРАПИЯТА?

Човек може да дойде в терапията с ентусиазъм, видима готовност за работа и в търсене на задоволство от живота. Но в процеса се появяват много и сериозни препъни камъни…

„Вечно недоволният“ изпитва силна потребност от идеалност, може би, защото стои в магичното „ако бях перфектен, нещата нямаше да са толкова зле – да бъда недохранен емоционално, изманипулиран, изоставен, разочарован“.

Подбуден към терапията от идеята за съвършенство, което уж ще му донесе търсеното удовлетворение, той се оказва в капана на същото, защото много трудно допуска идеята за свои „тъмни петна“ – нали те са нещо неудовлетворително („Идвам за светлина и щастие! И каква работа ми вършат тези тъмни петна сега?!“).

Осъзнаването на „лимона“, който „може да бъде превърнат в лимонада“ се оказва възпрепятствано. Заседналият в страха си (често от отхвърляне и изоставяне), той упорито отрича съществуването на „лимона“ по принцип – това би било уличаване в „дефицитността“, мисълта, която му е непоносима.

„В процеса на терапията може да възникне обида и негодуване при намека, че на пациента възможно ще му се наложи да промени нещо в личността си, въпреки факта, че това е целта на анализа…“
Карен Хорни

Дошлият привидно за осъзнатост на практика слага всички възможни бариери за същата. Анализирането, осмислянето, вникването се оказват изключително трудни. Подаваните гледни точки, интерпретации лесно се обезсмислят, отделеното време и внимание е все недостатъчно. Нещата отново заприличват на душевна булимия, в която всичко е „прекомерно, но нехранително“. „Лимонът“ често проективно се запраща в терапевта. И процесът може да се прекъсне с парадоксалното „И къде ми е лимонадата, по дяволите?!“

ИЗЦЕЛЕНИЕ КАТО ПРОЦЕС

Нямам категорична представа и универсални идеи за това, как би могло да се процедира с подобно страдание. Всеки отделен случай има своя специфика, свои скъсани струни.
И все пак…
Мислите ми се въртят около това процесът да си остава процес, с негова определена и устойчива рамка, постъпателност, дозираност, както и дистанцираност от идеята за бързи резултати и постижения. Именно процесът като процес би могъл да има силата постепенно да прокара в човека вкуса на равномерността, способността да отлага, да устоява на липсите и да ги носи, а също така и да се вслушва в своите истински потребности:
„Какво искам?
От какво реално имам нужда?
Как мога да си го доставя?“
(Вижте отново вица по-горе 🙂 – „искам да си изям супата“ или „искам да покажа на другия колко е лош“)

И като цяло, да премести фокуса към себе си, вместо това да инвестира в един или друг начин на контрол и манипулиране на средата и хората.

„Когато изброяваме какво ни е нужно за да бъдем щастливи, често забравяме да добавим себе си.“
Лешек Крум

Това, което реално липсва на „вечно недоволните“ е истинска грижа за своята същност, вниманието към своя път и своето сбъдване.

Една от важните точки – да се даде право на съществуване и на не-перфектните неща. Да се излезе от илюзията за „пълното и съвършено щастие,  и тотален контрол над нещата (и хората)“.

В края на краищата, дали тъкмо оценяването на малките хубавини на фона на естествените трудности и препятствия, пускането на илюзорните конци на  всемогъщия контрол, вчувстването и хармонизацията с живите и пъстри потоци на живота не може да изпълнят човек с усещането за смисъл и земна, далеч не съвършена, но истинска човешка радост и задоволство?

ПАРАДОКСАЛНО

Дали и позволението да си бъдеш понякога „недоволен“, да допуснеш идеята за загуба и липса, като част от живота, не води към това, да можеш да се освободиш от вътрешната забрана за радост и удоволствие, което да бъде позволено там, където в края на краищата има защо.