Да вярваме ли на спомените си?

Този въпрос може да прозвучи нелогично на повечето от нас, защото е по-лесно да приемем, че не всичко помним, отколкото, че спомените ни са неточни, а понякога даже и фалшиви. Но съществуването на фалшиви спомени е факт, установен от редица учени.

Затова, когато някой ви разказва фалшивите си спомени, не бързайте да го обвинявате в лъжа – той самият не осъзнава, че това, което ви разказва не се е случило.

Според много специалисти, ние сме в състояние да запомним само нещата, които можем да облечем в думи. Което можем да приемем като силен аргумент за популярното твърдение, че имаме ясни и конкретни спомени едва след 3-годишна възраст. Всичко, което „помним“ от този период, всъщност са разказите на близките ни за дадена случка с нашето участие, разказана ни много по-късно. В този случай, дори споменът да не е фалшив, той не е лично наш, макар след години да го разказваме така, сякаш си го спомняме с пълни подробности.

Елизабет Лофтъс е американски психолог, работещ в Лос Анжелис. Тя задълбочено се занимава с възможността човешките спомени да бъдат фалшифицирани. Лофтъс знае от първа ръка как се случва това. Нейната майка се удавя в басейн. Години по-късно психоложката е убедена от роднини, че е открила плуващото тяло. След внимателно проучване на инцидента обаче се оказва, че този спомен е напълно фалшив. Изследванията на Лофтъс показват, че ние често сме по-уверени в нашите въображаеми спомени, отколкото в тези, които отразяват реални събития. В ретроспекция първите са по-ярки и детайлни.

Основният фокус на работата на Елизабет Лофтъс е върху това да научи повече за влиянието, което оказва получената след събитието информация, както за визуалните изображения в паметта, така и за цялостното възприемане на събитието. При работата си със свидетели на инцидент тя установява и влиянието на думите, използвани по време на разпита, които също могат да изкривят спомена. Например, ако свидетелят бъде попитан „С каква скорост се движеше колата, когато се блъсна в дървото?“ или „С каква скорост се движеше колата, когато се разби в дървото?“, глаголът „разбивам“ в 90% от случаите води до съобщаването на по-висока скорост на движение, отколкото употребата на глагола „блъскам“ във въпроса.

Изводите на Лофтъс са, че паметта е доста гъвкава, що се отнася до наблюдавани събития. Ако човек е изложен на нова информация (съобщения в медиите например) в интервала между събитието и мига на разказване (припомняне), се оказва, че споменът може силно да се повлияе от това. Иначе казано, според нея оригиналният спомен може да бъде подменен, променен или допълнен.

Има съвсем проста биохимична причина за това: когато човек е в стресова ситуация невротрансмитерите кортизол и норадреналин наводняват мозъка му. Там те не просто блокират цели региони от мозъка, които управляват целенасоченото поведение, но и допринасят за загуба на спомени или за формирането на фалшиви спомени.

Какво се случва, когато лично сме преживели насилие или инцидент?

Може да не помним нищо от случилото се.

Според Фройд изтласкването на болезнените и предизвикващи тревога спомени е несъзнаван защитен механизъм, който предпазва съзнанието от неприятните спомени и мъчителните преживявания, свързани с тях. Според него изтласкването може да се появи при случаи на тежък стрес, страх или унижения. Ако събитието е силно травмиращо може да се развие частична или пълна амнезия.

Може да имаме фалшиви спомени за случилото се.

Много често след преживения шок започваме да си припомняме многократно ситуацията и да си представяме как е трябвало да реагираме, за да я избегнем, за да се защитим, да отговорим на удара или обидата… Не сме го направили, защото сме се вцепенили, но не ни се иска да повярваме, че не сме били в състояние да реагираме и започваме да вярваме… на фантазията. А ако разкажем случката няколко пъти, истинският спомен за нея може да бъде напълно изтрит от паметта ни.

Колкото и да не ни се вярва, не всичко, което помним, наистина се е случило. Резултатите от множество експерименти показват, че нашите спомени за минали събития могат да се изкривят под влияние на последвалия опит. Особено силна власт над паметта на хората притежава общественото мнение. Колкото и добре да помни човек едно събитие, ако околните са уверени, че всичко е било иначе, вероятността човек да прояви „конформизъм“ е голяма, т.е. той ще се присъедини към мнението на болшинството.

Възможни са два варианта на конформизъм. Човек може да се съгласи с болшинството само на думи, тайно оставяйки на своето мнение. Това се нарича „публичен конформизъм“. В много от случаите обаче човек започва искрено да вярва в изменената версия на събитията, наложена му от мнението на другите. Той настоява за нея, дори без всякакво давление от страна на околните, считайки своето изкривено знание за истинско.

Винаги съм се учудвала на факта, че участниците в една и съща ситуация след години помнят различни детайли. И няма как да спориш за подробности от случки от преди 20-30 години. Отдавала съм го на това, че всеки помни най-силно това, което на него му е направило впечатление. Доизмислянето не ми е влизало в сметката. Но… както показват редица изследвания, чуждият спомен неусетно става част от твоя… и след време може би ще си разказваме съвсем измислени истории… Даже ще си вярваме…