Детското самочувствие

Детското самочувствие, самооценка, отговорност – как да ги изградим?

Що е то самочувствие? Самото име подсказва, че става въпрос за това как се чувстваш самият ти. Но ако беше толкова просто, това нямаше да играе такава основна роля в целия ни живот. Днес можем да се чувстваме добре и щастливи, а утре немотивирани и меланхолични. А тези усещания биха повлияли само конкретния ден, не целия ни живот. Явно става въпрос за нещо по-дълбоко и значимо, а именно – за онова, което мислим за себе си; за възгледите и убежденията за самите нас, които носим дълбоко в себе си, доста често без да осъзнаваме. Защото начинът, по който се чувстваме, определя до голяма степен онова, което правим. А той самият зависи от онова, което мислим. Т.е. нашите мисли, чувства и поведение са неразривно свързани. Именно това кълбо от мисли, чувства и поведение ни определя като личности и като индивиди. Всеки избор, който правим, всяка наша постъпка и цел всъщност са повлияни от онова, което мислим за себе си и как се чувстваме вследствие натова.

Самочувствието и самооценката ни са пряко свързани с детските ни години. Онези мигове, от които нямаме съзнателни спомени още от първите месеци на новороденото дете. Най-прекият отговорник за нашето самочувствие е разбира се, майката. Таткото е на второ място и веднага след него се нарежда кръга на голямото семейство – баби и дядовци, братя и сестри; следват учителите в детската градина и всички възрастни, които са играли важна и значима роля в живота ни. Най-близките приятели в детството също имат своето място. Всеки един от изброените играе важна роля в изграждането на нашето самочувствие и самооценка. Да започнем с майката и бащата. Представете си едно дете, навършило първата си годинка, което се опитва да постави кръгла или квадратна фигурка на правилното й място в пъзел или друга играчка. Първите му опити често са неуспешни и са придружени от хвърляне на „лошата” фигурка и недоволна гримаса. Ролята на майката е нежно да помогне на малката ръчичка да постави фигурката на правилното място и да ръкопляска възторжено когато това се случи. Всеки следващ опит на малкия човек ще става все по-успешен и той интуитивно ще се обръща към мама със светнали очички за ново ръкопляскане и форма на одобрение. Ще има обаче и падащи фигурки и неточни попадения, когато от майката се очаква поощрение и вербален и невербален израз на „Ти можеш да го направиш, знам, че ще успееш!”. Именно така малката личност се учи, че дори и нещо да не се получи от първия път, следващия път ще стане. Именно това е поощрението, което трябва да дава майката всеки път, независимо от успеха или неуспеха. По този начин малкото дете се научава, че то може да се справи с нещата – първо с фигурките, после с детската пързалка, накрая с писането и четенето.

Израствайки, ние създаваме собственото мнение за себе си на основата на онова мнение, което показват важните и значимите фигури около нас. Постоянно критичната майка, която винаги изисква повече от детето си с цел да го мотивира, доста често постига обратния ефект – отглежда едно неуверено дете, което се превръща в неуверен в силите си възрастен. Майката, която винаги гледа да помогне на детето си при всяка срещана трудност или го обгрижва прекалено, също възпитава дете, което не усвоява уменията за самостоятелно справяне и в бъдеще време не може да бъде самостоятелна и успешна личност. Така че пред майките стои трудната задача да намерят деликатния баланс между мотивацията, похвалата и умението да оставиш детето си да се изправи само след падането. Трудната задача да можеш да потиснеш порива си да помогнеш на детето си в моменти, в които знаеш, че то трябва да се справи с нещо без теб. Задачата да бъдеш родител, приятел, мотиватор и настойник. Да слагаш граници на любовта си понякога, на емоциите си често и на критиката си винаги.

В кабинета ми идват млади момичета и момчета, които са силно неуверени, с ниско самочувствие и изразена тревожност. В момент, в който са на прага на търсенето на себе си и на оформянето си като личност. Нерядко те са придружени от майки, които в стремежа си да ми разкажат всичко за децата си, пропускат да ги попитат те самите как се чувстват. Майки, отдадени и погълнати от мисълта за детето си, но по погрешния начин – начин, изцеждащ и задушаващ и майката, и детето. Наскоро майка на дете с изявено проблемно поведение отговори на предложението ми за спорт, каназилиращ излишната енергия на детето с репликата: „Добре, ще сменя спорта!“ Тя забрави да каже: „ Ще попитам сина си какво мисли за това.“ Много родители от позицията си на възрастен смятат, че те най-добре знаят какво е добро за децата им. И са прави, но всяко решение може да бъде поднесено на детето по начин, който му позволява да участва в него. Начин, който позволява на детето да почувства мнението си важно и ценено. Децата, независимо колко са малки, имат право на избор и могат да избират. Ние сме длъжни да им дадем право да участват в решенията, които касаят самите тях. Когато даваме на детето си възможност за избор, ние го учим да взема решения, да бъде самостоятелно и в крайна сметка да бъде уверено. То се научава, че трябва да носи отговорност, да разчита на решенията си и че има неща, които зависят от него. Всичко това го прави една по-самостоятелна и уверена личност в бъдеще, а това значи и по-успешна. Какво от това, че синът ни няма височината за професионален волейболист, ако това е мечтата му сега и той е силно увлечен от волейбола? Тази мечта след 5 години ще придобие друга форма, а дотогава детето ни ще я бъде изживяло и без ние още сега да му казваме: „Нямаш шанс, прекалено нисък си!“

Да оставим на децата си правото да имат собствени мечти, без да им натрапваме своите. Пътят към отговорността и увереността минава през решенията, избора и свободата на детското мнение и мечти. През умението да бъдеш плътно до детето, когато си нужен и да поддържаш дистанция, когато трябва. И всичко това, с много любов…