Има много, неща без които човешкият живот няма смисъл. Може би най- важните от тях са домът и семейството. Домът е там, където си обичан и желан. Семейството е източник на най-ценното – обичта и подкрепата. Без топлината, уюта и спокойствието на родния дом, без безрезервната родителска любов е невъзможно формирането на пълноценна човешка личност. Любовта на родителя към детето е от жизнена важност за нормалното му развитие, но ако тази любов е прекомерна тя ще се превърне в източник на конфликти и противоречия. Обичта ще стане пречка и положителните чувства ще предизивикат отрицателни резултати.
От психологична гледна точка семейството е една сложна система, която има свои характеристики, закономерности, съпътстващи живота в нея. Влиянията между отделните членове в семейната общност имат значима връзка с изграждането на детската идентичност и самовъзприемането. Отношенията в семейна среда повлияват самооценъчните процеси на децата от момента на раждането и определят психичната регулация дългосрочно. От самото раждане идентичността на детето е резултат от двупосочна ориентация: приближаване към другите, за да намери хармония, любов, топлота и отдалечаване от другите, за да утвърди различието си. В ранното детство се заражда и социалното знание за начина, по който хората вникват в своите и в чуждите мисли, разбират чувствата си и подхождат към другите чрез определени социални взаимоотношения. Още от раждането си детето започва да преживява така необходимите за неговото индивидуално изграждане ограничения от хората и средата. Тези ограничения в психологията са наречени фрустрационни фактори. Ако родителят не остави за малко детето да преживее трудностите от липсата на биберона, от мокрото дупе, от безрезултатния плач, от липсата им в кризесен момент, рискуват тяхното дете да не успее да разбере, че е отделна и независима част от цялото. Самоосъзнаването се формира точно в ситуации на сблъсък между очакваното от детето и разочарованията, повод за които често са оценките на другите за него. Самосъзнанието е плод на осмислено съществуване, което при детето се преобразява в действие. Това е противодействие на средата, метаморфоза, която предполага ново по-успешно действие. В реалността тези трансформации започват още от плача, който се поражда от усещането за глад. Той въздейства на родителите, които откликват или не с ново действие. Постоянният обмен на даваното от родителите и получаваното от децата формира психологичния живот на подрастващите. Нарушената пропорция предизвиква емоционални реакции на неудоволствие у детето, като променя психичния му статус. Затова е важно родителите да открият баланса между двата полюса: любов и контрол.
Възпитанието само през любов за сметка на оказвания контрол на детското поведение ще породи в детето незачитане и пренебрегване на родителя в ролята му на възпитател. Между 3 и 6 години в детето се формира така наречения зависим морал, който се ражда от едностранния респект на детето към възрастния, на малкия към големия. Детето има нужда от една справедлива санкция, която формира в него нагласа на обща отговорност и умение да отъждестви авторитета със справедливостта. Ако родителят откаже да санкционира детето заради прекомерната си обич, той рискува малкият човек да има проблем с успешната интеграция. Ще му бъде трудно да отдиференцира динамиката между снизхождение и справедливост; привързаност и авторитет; забрана и позволение.
Обичта на родителя към детето е от жизнена важност за нормалното му развитие, но не бива да се забравя, че детето има нужда от свобода. То трябва да се научи само да взема решения. Важно е родителите да разберат, че не е необходимо непрекъснато да бдят над рожбата си и да се опитват да я предпазят от грешки и разочарования, от болка и страдание. Родителите трябва да знаят че най-ценното познание се добива чрез опита, че прекомерната обич пречи на изграждането на характера, тя разглезва, създава слаби и неподготвени за живота личности. Разглезването се разбира като приемане на детинското поведение много след момента, в който детето е психологически способно да го превъзмогне. Съдържа прекомерна обич и внимание към детето. Няма никакви изисквания към него и всичките му прищевки се задоволяват.
Още Фройд определя вредата от прекомерната родителска нежност, като казва, че в резултат на нея половото развитие се ускорява, а самото дете става разглезено – т.е. неспособно да се откаже в по-нататъшния си живот от любовта или пък да се задоволява с по-малко такава. Според Алфред Адлер „разглезването е най-големият враг на чувството за общност“. Той го описва като смесица между прекомерната обич и грижовност – изразени и в свръхпротекционисткия стил. Адлер определя разглезването като една от трите обременителни ситуации в детството, които оказват фатално влияние върху характера на детето. Майката поема изцяло задълженията на детето си и му позволява да налага волята си. Обсипва го с гальовности и нежности. Майката е основната фигура при този стил – тя е тази, която или помага на детето да развие чувството за общност, или го обвързва в неразривна симбиоза с нея, като го лишава от възможността да порасне и осъзнае, че успехът в живота е възможен единствено чрез сътрудничество с другите.
В резултат от прекомерната любов и внимание детето остава с убеждението, че то е „центърът на света“. Свиква да получава всичко, но не и да дава. Поради силната си привързаност към майката се бои от отделянето си от нея и трудно се адаптира. Започва да се чувства като изключително дете, на което другите дължат обич, възхищение и грижа и развива чувство за превъзходство. Не може само да разреши проблемите си и да прояви съпричастност към другите.
Според мен родителската обич несъмнено е необходима, но тя не бива да се превръща в крайност. Да обичаш означава да дадеш свобода, да приемеш другия, независимо от недостатъците и грешките му. Родителите дават живот на детето си, но това не им дава право да контролират напълно този живот. Безграничната любов е прекалено обсебваща, тя не е склонна да се съобразява с други чувства. Такава любов често наранява и двете страни. Да си родител е преди всичко голяма отговорност, умение да съчетаваш чувства и разум, защото децата се възпитават не само с любов, но и с търпение, разбиране, зачитане на личната свобода и не на последно място с ограничения и лишения. Родителят трябва да накара детето си да се замисли, осъществи и представи по подходящ начин съвкупност от постижения, направени от него. Тогава то ще се изгради като пълноценна личност, а личността е психологическа система за замисляне, изпълнение и утвърждаване на определено жизнено дело пред дадена човешка общност. Индивидът получава пълноценен статут на личност, когато получи признание на общността.