Защо, понякога ни е толкова трудно да наказваме децата си? Да бъдем твърди и да изискваме нужното послушание. Кое ни спира да забраняваме и да поставяме така необходимите граници?
Може би чувството на вина или нашето собствено възпитание? Тези от нас, които са били възпитавани крайно строго от авторитарни родители много често формират либерален родителски подход. Стигнали до заключение, че добрият родител е най-вече приятел на детето си те разговарят, обясняват, молят, умоляват , но щом се стигне до крайно провокативно поведение от страна на детето, вдигат безсилно рамене и отстъпват.
Сваляйки гарда, те предават отговорността в ръцете на малкото неопитно дете, което няма как да се справи – защото просто все още няма нужния опит, нужните навици, изграден самоконтрол. Детството е период на интензивно учене и развитие. Детето наблюдава, имитира, изпробва, експериментира. И ние, като родители имаме най-важната роля в живота му – да предадем нашия опит, да бъдем до него, да го подкрепяме, обичаме и пазим. Именно чрез дисциплината ние внасяме сигурността – така необходима за всяко дете.
Проявата на обич се изразява в четири основни направления:
– зрителен контакт
– физически контакт
– съсредоточено внимание
– дисциплина
Опознавайки света, детето има нужда да чувства твърда опора до себе си, за да расте сигурно, уверено и да изгражда необходимата независимост за зрелия си живот.
Защо забраната има лоша слава ? Често хората смесват всичко в едно: забрана, репресия, наказание, фрустрация и дори малтретиране. Дисциплината се асоциира с бой, унижение, критика. Но, в действителност боят, унижението, крясъците и критиката са пагубни за детето подходи, използвани от авторитарните родители, които красноречиво показват тяхното безсилие. Опирайки се на страха, който сковава детето и го превръща в машинален послушник, те дисциплинират без уважение и обич – най-важните съставки на дисциплината.
Резултатите от този тип възпитание са неуверени, зависими, уплашени, агресивни, страдащи деца.
Когато дисциплинираме с любов, умеем да казваме твърдо „Не”, без да накърняваме самоуважението на детето. Знаем и сме уверени в границите – и детето усеща, че те са там, не за да го ограничават и да му пречат, а да го пазят, да се грижат за неговата сигурност, за да може то да расте спокойно, да играе на воля и да опознава света. Има родители, които не са в състояние да казват „Не” поради различни причини – страх от утвърждаване, страх да не причинят огорчение, страх, че няма да бъдат обичани. Но въпреки техния отказ винаги ще се намери някой или нещо, което ще каже „Не” вместо тях – детската градина, училището, обществото, институциите.
Авторитетът на родителите е необходимост за децата, които понякога по шумен начин демонстрират нуждата си от него. Когато липсва границата те започват да търсят външна опора, разширявайки постепенно кръга на позволеното, докато не бъдат спрени. Но за съжаление, понякога твърде късно.
Родителството не е професия, не е някакво призвание, но не е и само инстинкт. Обичта може да се надгражда с усвояване на необходими умения за общуване с детето, за възпитание и подкрепа.
Опознавайки развитието на децата си , трудните етапи през които минават, възрастовите особености и кризи, много по-лесно ще бъде за нас, като родители да изберем правилния подход и да им помагаме и подкрепяме по пътя на тяхното израстване.
Моля, споделете тази статия ако Ви е харесала!
by 
