Емоции или разум ?

   Трудно е да се направи баланс между тези две човешки дадености – емоции и разум. Замислете се само за хората, които познавате. Онези, които са в близкото ви обкръжение. Част от тях вероятно ще определите като прекалено емоционални, избухливи, плачещи „за щяло и нещяло”, много чувствителни и раними. Други пък бихте определили като крайно прагматични „философи”, които буквално заливат околните с размишленията си, като хора, които винаги обмислят онова, което говорят и рядко показват чувствата си пред другите. Зададохте ли си вече въпроса вие какви сте? Можете ли да определите сами себе си?Нека да поговорим за това кое кара нас хората обикновено да „залитаме” в една от двете крайности.Напоследък за много хора става все по-трудно да изразяват чувствата си. Аз вече трудно казвам „Обичам те!”, трудно избухвам в гняв, трудно плача и все по-рядко споделям, че ми е тъжно… Познато ли ви е това? Кое ни кара да се плашим от емоциите и чувствата, които изпитваме? По всяка вероятност е индивидуално при всеки и причините могат да бъдат различни, но… На първо място бих поставила страха. От малки сме научени, че истинските мъже не плачат, а тъгата е лошо нещо, което трябва да избягваме. Бихме се изложили много, в случай, че избухнем и породим конфликт с колегата си, па макар и с право – все пак претендираме, че сме възпитани добре, нали така? Онези, които на първо място ни карат да сдържаме емоциите си, са възпитанието и социално приетите норми. Години наред са „програмирали” в нас, че агресивните хора са лоши, че сълзите са признак на слабост, че конфликтите никога не водят до добро… Всичко това са митове и както повечето неща в природата, така и тези неща също имат две лица. Агресивността не е лошо нещо – тя става лоша, когато не знаем какво да направим с нея и не знаем как да я изразим. Плачът понякога е най-доброто „хапче” за снижаване на напрежението и ефикасно средство за „избистряне” на мозъка. Конфликтите са социална даденост и ако владеем адекватните начини за справяне с тях, те дори могат да ни бъдат от полза. Често се страхуваме да бъдем слаби, защото това ни прави уязвими и околните могат лесно да ни наранят. Но в повечето случаи не си даваме сметка, че когато сдържаме вътре в нас, онова, което изпитваме, рискуваме на първо място собственото си душевно спокойствие и здраве, и на второ – лишаваме себе си от потребността да изпитваме цялата „палитра” от чувства, с която ни е дарила природата. Понякога дори можем да пропуснем възможност, заради страха, който е сковал чувствата и емоциите ни. Другото, което ни кара да подтискаме онова, което изпитваме вътре в себе си, е неприятните изживявания, предизвиквани от някои чувствата у нас. Едва ли на някого му е приятно да страда, да тъгува или да изпитва гняв. Би било прекрасно ако можехме да бъдем щастливи вечно, да не изпитваме никога скръб или раздразнение. Но действителността е друга. И тъй както нищо във Вселената не е случайно създадено, така и отрицателните чувства, които изпитваме, съществуват, те са част от нас и ние нямаме правото да ги пренебрегваме или отричаме. Единственото, което сме длъжни да усвоим, е това как да ги приемаме и изразяваме.Другият тип хора са онези, които са отдадени предимно на чувствата и емоциите си. Те приемат всичко твърде емоционално. За тях е трудно да се овладеят в конкретни ситуации и да обмислят конкретни начини на поведение или действие. Обикновено го правят прибързано и импулсивно. Тогава те се объркват все повече, тревожността им нараства. Често са лабилни и колебливи. Живот, в който емоциите вземат голям превес над разсъдъка, е мъчен. Често ни се налага да вземаме отговорни решения, да участваме във важни отношения или събития. Невинаги е достатъчно обаче да постъпим така, както сърцето ни подсказва. В дадени ситуации, умът ни е по-добър съветник и ние сме длъжни да се допитваме до него.Балансът между двете крайности е деликатният момент, който малцина знаят как да уловят. Всъщност не бива да се лишаваме от нито едно от нещата, които притежаваме. Важно е да се приемаме и харесваме такива, каквито сме – чувствителни, разумни, емоционални и прагматични. Да не забравяме, че всеки от нас притежава необходимия набор от качества, за да бъде всичко това!