Напоследък наблюдавам една тревожна тенденция – част от естествените човешки състояния да се квалифицират и приемат като патологични. В медийното и интернет пространство се напълни с диагнози, които в голяма степен са неоснователни или повърхностни.
Ако, преди години проблемът на хората беше липсата и недостиг на информация, сега е обратното – излишък, море от данни, в което обикновения човек може да се изгуби и удави, поради невъзможност да я филтрира. Няма как във всяка една сфера да изградим критерий за подбор, да отсеем житото от плявата. Днес за всеки проблем, включително здравословен, масово хората питат гугъл, ровят се във форуми, четат вестници, слушат „телевизора“ и съответно сами си поставят диагнози, назначават си лечения, разменят си рецепти, което е несериозно, а често и опасно.
Съществува така наречения „синдром на студентите по медицина“ – обучаващите започват да се притесняват, че са болни от какво ли не, защото, изучавайки съответната материя откриват у себе си различни симптоми. Навлизайки по-дълбоко в нещата, с времето установяват, че един симптом не е диагноза. Истината е, че няколко симптома образуват синдром, а няколко синдрома – диагноза. Това няма как да го установи гугъл или някакъв форум, иначе ние терапевтите нямаше да учим по 10 години.
Преди време получих информация от един американски сайт за психотерапия, за който съм се абонирала на тема – „Как да се справим с депресията след загуба на близък“. Започнах да чета коментарите на колегите, имаше ценни неща. Реших да задам въпрос – Как преценявате, че човекът е в депресия – все пак психологията е неточна наука? Няколко съвпадащи отговора ме изумиха – „Ако две седмици след загубата, човекът продължава да е унил и страда, значи е изпаднал в депресия“. Две седмици за траур?! Това не е нормално! Ние, поне, имаме 40 дни и въпреки това, зависи от загубата, от силата на връзката, смятам, че е нормално да продължи и повече. Разбира се, има много фактори, които са от значение, но не смятам, че е нормално човек да се справи с болката от загуба за две седмици – ако го направи ми звучи по-патологично.
Определението за патология гласи: При промяна в условията, липса на промяна в системата. Здравето, погледнато от тази призма, представлява способност за адаптация, възможност да отговоря адекватно на промените в заобикалящия ме свят със собствената си промяна. В този смисъл всяка болка, загуба, стрес, раздяла, … в живота ми е логично да доведе до съответното емоционално състояние – тъга, скръб, гняв, … Не е естествено, нещо повече – безумно е да изискваме от себе си и другите да се запази равновесие или спокойствие, когато средата ни атакува. Именно разклащането ми помага да се задържа и да възвърна баланса си, вместо да се срина. Представете си, че сте в превозно средство, което прави рязък завой или набива спирачки, какво правите обикновено – накланяте се, залитате, следвате движението, защото ако опитате да запазите непоклатима позицията си, ще се ударите или ще паднете. Същото е с душевните ни състояния – нещо ни разтърсва и ние реагираме с адекватната емоция.
В работата ми често задавам един въпрос на клиентите – Как си представяте да се чувствате, когато се справите с проблема, който ви притеснява, каква е промяната, която очаквате? Много често съм получавала отговори като: „Ами, да остана спокоен, когато настъпват негативни събития“, „Да не се разстройвам от неприятните неща“, „Да не се притеснявам, когато ми предстои нещо важно и трудно“, „Да не страдам от раздялата“, … Обикновено казвам – Тоест, искате да не чувствате, да се освободите от емоциите си. Няма как да стане, освен, ако не сте робот!
Преди няколко дни попаднах на заглавие: „Да се освободим от емоциите си – мисията възможна.“ Това е абсурдно и нездраво! Как ще живеем без емоциите си?!
Понятието емоция идва от латинската дума „emoveo“, чийто корен/move/ означава движение. Движението е живот. Да се освободим от емоциите си означава да спрем да се движим, да изпитваме, да се вълнуваме – звучи ми плашещо, все едно да рисуваме само с един цвят.
Непрестанно се популяризират техники за освобождаване от емоциите/понятието свобода в случая ми звучи не на място/ – като да имате аналгин, който всеки път потиска болката ви – това не е лечение, гласът на тялото е от значение и не бива да го заглушаваме, емоциите са гласът на душата – не го отнемайте, а се вслушвайте.
Човеците сме емоционални същества и това е едно от богатствата ни. Това, което може да ни вреди е дозата, в която изпитваме, но не и самото чувство. Тъгата, все още не е депресия, вълнението и притеснението, все още не са страхова невроза, гневът не е задължително патологична агресия, а нормални състояния и реакции, отговарящи на провокациите на средата. Принципът е такъв: Нещо се случва отвън, то провокира определено усещане вътре в мен, на което придавам някакъв смисъл и съответно реагирам навън – давам отговор на стимула, това е естествен процес. Всичко зависи от степента и продължителността на преживяването, но не и от наличието му. „Значи съм нормален?“ ме питат плахо, с прокрадващо се облекчение.
Много от хората, които търсят психологическа помощ не се нуждаят от терапия в смисъла на промяна, а от яснота и подкрепа, за да се съхранят и останат верни на себе си. По-чувствителните и сетивни личности реагират и преживяват действителността по-емоционално/с по-голямо вътрешно и външно движение/, но това, все още, не е патология, а степен в рамките на нормата.
Ако перифразирам мисълта на Ботев – „Свестните днес считат за луди“, ще се получи – Емоционалните днес считат за луди. Не го приемам за естествено! Емоциите са движение, а движението е виталност! Емоциите са универсалният човешки език, чрез който се свързваме, съпреживяваме, състрадаваме, … – без тях ще настъпи празнота – дистанцираща празнота.
Моля, споделете тази статия ако Ви е харесала!
by 
