Има един експеримент, за който си спомням още от студентските години – той се отнася до откриването на феномена на т.нар. заучена безпомощност. Той се провежда с животни (в моите спомени те са птици, но като се опитах да ги поосвежа, видях, че са с кучета – разбира се, както обикновено:)!). Кучетата са подложени на серия от електрошокове, които не могат да контролират. С други думи, каквото и да направят, все си получават дозата негативно преживяване. След това условията на експеримента се променят и те имат възможност да направят нещо по въпроса и да избягат от електрошока, като прескочат една бариера, но те не го правят. Стоят си вътре в клетката и въпреки, че свободата е на един подскок разстояние, те си лежат, т.е. държат се много пасивно. За разлика от тях контролната група (защото без контролна група не може да има експеримент:)!), която не е била подложена преди това на неконтролируеми от тях електрошокове, няма никакъв проблем да прескочи бариерата, когато е подложена на негативната стимулация с тока. Веднага като й стане неприятно, хуква навън и прескача бариерата. Накратко, имаме две групи кучета, които се подлагат на негативна стимулация чрез електрошок, и при възможност да я избегнат едната група стои пасивна и нищо не прави, а втората прескача бариерата и се спасява. Единствената разлика е в предварителния опит на кучетата – първите са били подложени на тази стимулация и преди това, но тогава бариерата за излизане от клетката не е била налична, т.е. те не са имали никакъв контрол върху електрошоковете – каквото и да направят, все е тая. Затова, след като условията на експеримента вече са променени, те продължават да се държат пасивно. Този експеримент е имал друга цел, но това, което учените са наблюдавали тогава, ги е довело до откриването на феномена на научената безпомощност и прилагането му по-късно като обяснителен модел на депресията (по-точно на реактивната депресия) и на хроничния неуспех. Определението за научена безпомощност е:
„психично състояние, в което хората се държат като безпомощни, макар че имат силата да променят дадено обстоятелство“
Постоянно се натъквам на примери от живота на заучена безпомощност – това са случаи, в които хората може да направят нещо, за да се променят дадена ситуация, но нищо не правят. Стоят пасивни и търпят. И в дадения случай не става въпрос толкова за депресивни клиенти, колкото за народопсихология, за депресивни българи, които търпеливо си носят хомота и нищо не правят, за да променят ситуацията. Това е нещо, което истински и дълбоко ме натъжава, защото съм преживяла на собствен гръб как изглежда това чувство на заучена безпомощност… много е обречено, като в капан, като в клетка… като думите на баба ми, която ми казваше, че „Преклонена главичка сабя не я сече“. Това може да е спасило главата на много българи по време на турското робство, но сега вече е един остарял запис в душата на българската душа, на който е дошло времето да бъде изваден на светло и да бъде осъвременен, ъпдействан, така да се каже. Защото сега времената са други и, може би, главата на българина е добре вече да се поизправи и да се поогледа какво може да промени и какво не може да промени. Както се казва в една известна молитва, която аз много харесвам:
„Господи, дай ми сила да променя нещата, които мога да променя.
Дай ми търпение да понеса нещата, които не мога да променя.
И дай ми мъдрост, за да разграничавам тези двете.“
Кучетата от експеримента на М. Селигман, които са били впримчени в Павловски хамути в първата част от експеримента, не са могли да бягат. След това им се е дала такава възможност и са могли да избягат като прескочат през бариерата – но не са го направили. Вече са имали негативен опит – че нищо не може да се направи. След този експеримент учените са пренесли наблюденията за научената безпомощност при тях и върху хората – и са открили, че тя описва много добре определен тип човешко поведение – и особено на депресивното. Всички ние по един или друг начин сме преминали през периоди на безпомощност. Вероятно това е част от урока по развиване на смирение и търпение. Но ще е голяма грешка да пропуснем другата част от другия урок – урока по силата и това да не се предаваш. За разлика от кучетата имаме ум, който може да се обуславя, но може и да се преобуславя – имаме мъдрост и можем да разграничаваме кога учим единия урок и кога – другия. Достатъчно е да вдигнем глава, за да видим, че вече над нея няма надвиснал ятаган… и да прескочим бариерата.
Моля, споделете тази статия ако Ви е харесала!
by 
