Да простим…. Чудя се какво би се случило, ако винаги и веднага даваме прошка за делата и думите, които сме усетили като посегателство върху себе си.
Всяко действие и всяка дума, водят до определено последствие. Прошката не може, просто така, да ги отмени. Затова смятам, че е добре да дадем време на прошката да узрее постепенно в душите ни. Време през,което да осмилим значението на наранилото ни събитие и специалната му роля в нашия живот. Да си дадем време и да имаме търпението внимателно да разгледаме случилото се, за да разберем неговата роля. Да се отдръпнем и като на кино-лента да разгледаме ситуацията, в която сме се почувствали наранени. Да разгледаме мястото, героите, да чуем репликите и да усетим отново преживявянията си от този момент.
И когато сме готови – да дадем шанс на допусналият грешка спрямо нас, да възстанови нарушения баланс. Да усетим какво за нас, би представлявало възстановяване на изгубеното равновесие. Едва тогава може да настъпи осъзнаване на смисъла на случилото се и от двете страни.
В противен случай прошката ще затвори вратата на диалога с нас самите и с другия, на когото я подаряваме. Ще мине време и същите герои, ще се окажат в същата повтаряща се ситуация.
Обидата, болката, гневът, студенината са непосилни товари, които трябва да свалим от плещите си. Вината към другия е нещо, което може да блокира бъдещото ни израстване. Но с тези тежки емоции трябва да се простим бавно, внимателно и осъзнато. Когато това се случи, да усетим в себе си и да изразим готoвността си да простим наистина.
Моля, споделете тази статия ако Ви е харесала!
by 
