Златното момиче и пътят на психотерапията

Златното момиче и пътят на психотерапията

“Невротичният процес това е особена форма на човешкото развитие, крайно несполучлива поради това, че обрича човека на разпиляване на творческата му енергия. Тя не само качествено се различава от здравото узряване и растежа, но и в много отношения е право-противоположна на него, при това в много по-голяма степен, отколкото си мислим.

Когато условията са благоприятни, енергията на човека се инвестира в осъществяването на собствения потенциал, въплъщаването в действителността на цялата съвкупност от възможности, които потенциално са му присъщи. … “ К. Хорни

 При неблагоприятно развитие на нещата, продължава Хорни, човек започва процес на отчуждаване от себе си.

Неадекватното посрещане на емоциите, желанията на детето от тези, които се грижат за него, пречи на изграждането на адекватна връзка на детето/човека със себе си – своите чувства, своите потребности.

Основната част на енергията му се измества в посока на превръщането на себе си в абсолютно съвършенство с посредничество на закостеняла вътрешна система на предписания и принуди.

 Човек се отдалечава от истинския си Аз и инвестира в това да се превърне в някой друг, олицетворяващ идеалния Аз – на практика лъже-Аз.

Като говорим за истинският Аз и лъже-Аза, в съзнанието спонтанно изплуват Героят и Лъже-Героят от вълшебните приказки. В различните култури ще открием голям брой идентични по съдържанието и смисъла приказни сюжети, както в мъжки така и в женски варианти.

Би ми се искало да спра върху съкровището на българската народна култура – приказкатаЗлатното момиче“.

 Историята започва класически. Майката в семейството е починала и бащата се жени за друга жена, която става Мащеха на Завареничето. Мащехата води със себе си своя собствена дъщеря, обичана и глезена. Колкото до завареничето, мащехата не може да го търпи и, както знаем, дори го гони от дома му.

Тук няма да се спирам върху значението и функцията на Мащехата (върху които съм размишлявала в текста ми “Майка-Мащеха-Фея”), както и функцията на бащата, и ще се фокусирам върху образите на Завареничето и Доведената дъщеря.

 И така… Търкулнала се питката, тръгнало Завареничето подир нея – по пътя, който му е отредила съдбата, носейки себе си истинското, приемайки и справяйки се със изникващите задачи, включвайки се цялостно в процеса, в срещите и предизвикателствата. Като следствие на извървяното, Героинята бива позлатена.

 “Бащата и мащехата се смаяли, като го видели толкова хубаво — то било станало златно от жълтата река и греело. Подало сандъчето на баща си, а той още повече се зарадвал, щом го отворил и видял, че било пълно с жълтици. Мащехата пък пламнала от завист и рекла на мъжа си да заведе и нейното момиче на същото място, че да стане и то като първото.”

Доведената дъщеря – е задвижена от посланието “стани и ти златна!”

Рядко ли чуваме подобни реплики? – Виж сестра си, колко е старателна! А това дете в предаването – истинска гордост на своите родителите! А вуйчо, баща ти, баба ти! Ами ти?! Стани като тях! Искам и аз да съм горд родител на “златно” дете!

Задачата на Доведената дъщеря е да стане като сестра си – някакъв друг, идеален образ, но (забележете!) не и да върви по своя собствен път, оставайки себе си и разгръщайки своите собствени заложби.

И в този миг детето – Доведената дъщеря, стъпва на пътя на “съответствие” – лъже-пътя, а не своя собствен. На онзи път, по който е минал някой друг, към когото тя изпитва завист и иска да стане като него, най-вече за да угоди на своята майка (да се нагоди към нейната невроза).

Да се обърнем отново към К.Хорни:
… когато хората, които заобикалят детето прекалено са се потопили в своята собствена невроза, за да изпитват истинска обич към детето или поне да го възприемат като отделна самобитна личност,….  то не развива чувството на принадлежност – чувството “ние”, а така наречената “базална тревога” – усещането за беззащитност пред враждебния свят и хората в него. Под натиска на базалната тревога то не може да се отнася с хората непринудено във връзка с истинските си чувства, а да търси онези пътища на свързването, които по-скоро да работят за смекчаването на тази тревога.

„Определяща за него става безопасността. Няма значение какво чувстваш, важното е да си в безопасност.
Постепенно и несъзнавано въображението започва работата по създаването в негово съзнание на идеалния образ на себе си.“

“Енергията, която храни движението към самоосъществяването, обръща към друга цел въплъщение в действителността на идеалния себе си.”
Приказката го показва чрез опита на Доведената дъщеря да въплъти себе си в “Златна”. По тази причина ще я наричаме Лъже-героинята.

„Тиранията на ТРЯБВА“

Въображаемият триумф и “ТРЯБВА” тласкат момичето по лъже-пътя.

“ТРЯБВА”, както казва Хорни, е “преизпълнено с омраза” към истинското Аз. “Целта на “Трябва”, подобно на целта на всяка политическа тирания, е в унищожаването на индивидуалността.”

Лъже-Героинята върви по чуждия път, фиксирана в получаването на награда и златния облик. Тя е тласкана напред от едно външно “Трябва”. Някой друг е определил нещата и целите. Някой друг е в очакване и желае да бъде задоволен с блясъка на своето дете.

Тази принуда сякаш вкарва момичето в двойна игра. То хем минава пътя, хем като че ли го подминава, плъзгайки се по повърхността, “близо”, “около” истинското правене и изживяване, стоейки в режима “привидност”, “псевдо -”, без да се включва истински в съдържанието и дълбочината на случващото се, в истинността на контактите с тези, които среща по пътя си.

За разлика от Героинята (Завареничето) Лъже-героинята не влиза в истински контакт с горската бабичка, подминава домакинската работа в къщата ѝ или я извършва отгоре-отгоре, изпитва отвращение от гадинките и не се грижи за тях, както е необходимо.

“На сутринта момичето не се дигнало, додето не станала бабичката, а като станало, не се потрудило да разтреби и да помете, както направило другото момиче.”

“Момичето попарило трици, ала не чакало да поизстинат, ами ги дало веднага на гадинките и те се изпогорили, като почнали да ядат от тях.”

Това длъженствуване може да направи човека инертен, прокрастиниращ, което, всъщност, и демонстрира лъже-Героинята. Това е вид съпротива на външната принуда, на това да си в чужда игра – тази на невротичния родител, да кажем, за когото трябва да блестиш. Онзи родител, който не те пита – Кой си? Какъв си? Как да ти съдействам за твоето самоосъществяване? А онзи, който заповядва “Бъди еди какъв си (златен) за мен” (“Компенсирай моя недостиг”)

Лъже-Героинята сякаш интуитивно се защитава от натиска на това “ТРЯБВА”, хем тръгвайки по пътя, хем отлагайки уподобяването, пасивно противопоставяйки се на принудата да се превърне в измислен, чужд, макар и бляскав образ, което реално е равно на отказа от себе си.
В края Лъже-героинята получава лъже-награди.

Перфекционизмът

Тук е мястото да се спрем и върху явлението “перфекционизъм”, което, колкото и да не ни се вярва, също стои в измеренията на “Лъже-героинята”. Виждаме я колко е немарлива, мързелива… Но какво общо има с  перфекционизма?

Трябва да отбележим, че най-напред перфекционизмът представлява нещо “свръх-”. И като всяко “свръх-” то крие в себе си идеята за “недостиг”, съпроводено с опит за компенсация на този недостиг чрез бягане в противоположност. Това е вид някаква „чернота“, която трябва да бъде покрита с нещо “много-много бяло-бяло-бяло” или в случая “златно-златно-златно”!

Всъщност, перфекционистът е човека вечно бягащ от усещането за своята предполагаема чернота.

“– Ех ти! Глупачка такава! Не можа да вземеш златото!” (Така звучи майката на доведената дъщеря в една от руските екранизации на този сюжет)
Лъже-героинята е атакувана от майка си за своя провал. Има да размишляваме за причините, които карат майката да е толкоз агресивна във връзка с провала на своята дъщеря…
(В оригинала мащехата се нахвърля върху мъжа си “че не ще е бил завел и нейното момиче на същото място, дето бил завел неговото, и затуй е станало тъй.” Дето се вика, виновен да има.)

Вирджиния Сатир в труда си “Да преоткрием семейната хармония” пише:
„Когато видя, че някой родител е изпаднал в криза от това, което прави детето му, аз незабавно се опитвам да разбера, коя тайна от младостта на този родител е била разкрита от поведението на детето….“

Изглежда, неуспехът на Лъже-героинята свързва майката с нейната собствена уязвимост – усещането ѝ за собствен недостиг, провал, нереализираност. Нейното “аз не успях! не мога да съм златна!” се обръща в агресивното “ти не успя! ти не можеш! ти си черна!”

В ушите на перфекциониста вечно звучи този глас “Ти си черен!” и цялото му същество се стреми към това да докаже обратното, захлупвайки се във вечно бягане в другата крайност. Като хамстер в колело – вечно бягащ и никога така и недостигащ, в нескончаем опит да задоволи незадоволяемото (незадоволяемия родител), обречен на вечно преследване на идеала и вечна себеомраза за невъзможността да го достигне.

При Карен Хорни четем:
“Тъй като създаването на идеалното Аз е възможно само за сметка на истината за себе си и неговото въплъщение в реалността изисква по-нататъшно изкривяване на тази истина, въображението с готовност идва на помощ. Акцентът се измества от „да бъда“ към „да изглеждам“.

В приказката прави впечатление следната сцена:
“Майката (мащехата) облякла и забулила с булото черната мома — нейната дъщеря, като и казала да си подава под булото само позлатения пръст и хората да мислят, че тя е златната мома…”

Руски психолог Алексей Курпатов казва:
«Перфекционистът, ако погледнем в корена, не е този, който се нуждае от „идеален резултат“, а този, който се нуждае от нашите идеални реакции на неговия резултат.

Като всеки невротик, разбира се, той никога няма да си го признае.»

Лъже-героинята към края на приказката е забулена – скрита, покрита от главата до петите, тя си подава навън само позлатеното пръстче “да мислят хората…” – да има “идеални реакции”.

Човек не става просветлен като си представя фигури от светлина, а като прави мрака съзнателен. /К.Г. Юнг/

 Но дали е възможно да направиш мрака съзнателен, когато си обсебен от това да бягаш от него, да го прикриваш?

Отстраняване от “тук и сега”, като бягане от актуалността.

Бидейки заслепена от въображаемия предстоящ триумф (злато, подаръци), Лъже-героинята препуска във фантазиите към “там и тогава”, изтървавайки преживяването на “тук и сега”.

Характерно за псевдо-пътя тя е обсебена от въпроса “каква съм Аз?” (не съм ли още златна?) и е дистанцирана от самия път.

Най-сигурният начин да провалиш една задача е да мислиш не за нея, а за себе си в нея. Това е особено познато на артистите. Пренасочиш ли своето внимание от процеса към своята милост – Как изглеждам? Как се представям? Как съм оценен? Какъв образ за мен рисува аудиторията? Близък ли съм към онзи прекрасен идеал? – нещата се провалят, поне в онзи смисъл, че губят своята спонтанност, автентичност, съответствие … Артистът изпълнява лирична творба и мисли за идеалността на облика си в нечии очи, изпращайки към слушателя вид двойно послание. Образът е изгубен – неговата сила и въздействието спадат, настава объркване, контакта и обмяната се губят.

Както казва Юнг «“Имиджът” заменя същността.»

Така и с Лъже-Героинята…

Да бъдеш втора версия.

Колко е ценно да разбереш същината си, да се свържеш със собствените си сили и дарби, да действаш във връзка с това, което ти предлага животът, разгръщайки своите ресурси и реални дадености, включвайки именно това, на което си способен. Съвсем друго е, когато се опитваш да се превърнеш във втора версия на някой, който ти е посочен като идеал.

 Втората Божия заповед гласи:

„Не си прави кумир …“

 Създавайки кумири и идоли, се вкопчваме в това да следваме пътя им.

Но всеки си има своя път. И именно своят път е истински. А пътят на кумира – това лъже-път за нашия Аз. Ние можем да черпим опит, идеи от другите. Но не и да се уподобяваме на тях, ако мисията ни се явява СамоОсъществяване. А то може да се случи чрез себеразгръщането, а не чрез лицемерното (макар и несъзнавано) съответствие – “Аз съм Като Идеал”(“аз съм втората версия на кумира”).

 Да припомним думите на Ф.Пърлс, които дават кратка характеристика на психотика – “Аз съм Наполеон”, невротика –  Аз съм КАТО Наполеон” и здравия човек – “Аз съм си Аз”.

Парадоксът на психотерапията.

Често именно лъже-пътят води човека в психотерапията. Хората идват с желанието да “подобрят” себе си “несъвършените”, да се приближат към въображаемия идеален образ (Наполеон, Златната сестра, момчето от телевизора) или, пък, вече обладани и депресирани от разочарованието от несъответствието на измисленото съвършенство – се питат пряко или косвено за хапче или трик за премахване на “дефекта”, който пречи на осъществяването на идеала. Основното тяхно очакване обикновено е лъже-пътят да бъде доведен до “триумфалния” завършек. Да се постигне онова мечтано превъзходство, величие, всемогъщество, което да им даде така липсващото чувство на безопасност, място под слънцето, значимост, чувството, че са необходими. Да се елиминира чувството на тъга, безизходност, омраза към себе си – верните спътници на преследването на съвършенство, което далеч не винаги е съзнаван феномен.

(Друго, което води хората в психотерапията е желанието или въпросът “как да се промени средата, хората – съпругът, детето, учителката, държавата и т.н., за да не ми пречат на идеалността”, като въпросите към себе си – своите роли, своя принос, своята отговорност остават в сянка.) 

 Но не триумфът и блясъкът, не идеалността е целта и не те определят пътя на психотерапията.

 Парадоксално.

Въпреки характера на заявките, психотерапията до голяма степен е свързана с това човек да се сбогува с идеята за собствена богоподобност, което в известна степен прави хода на терапията болезнен и тъжен. В един момент човек се изправя пред своето “човешко” и със своя “сандък със змии и гущери” в ръцете.

 Приказките отразяват процесите на човешкото развитие, както и пречките за него. Същевременно те ни дават идеи, насоки, подсказват ни какво може да направим.

Пътят на Героинята (Златното момиче) се явява истинско вдъхновение в търсенето на себе си. Ние не можем да извървим своя път, имитирайки нейния. Но чрез него можем да видим смисъла на това да се свързваме с живота такъв, какъвто е, бидейки в контакт със своето истинско Аз и изхождайки от същината си; приемайки себе си – виждайки в себе си това, което сме, а не нещо друго (някой друг).

Какво друго да правим с нашите “змии и гущери”, като да не ги извадим на светло, да не се погрижим за тях, да не ги нахраним “с топли трици”, с търпение и приемане? Да ги разпознаем, назовем, свържем се с тях – “и им вържем по едно герданче” – нали са наша част? 

Но прибързаме ли, подобно на Лъже-Героинята, сипала им набързо врели трици, отново минаваме в “псевдо -”. Да видим “гадинките” у себе си не е достатъчно и не е равно на това “да се освободим от тях”. Освобождаването е дълъг процес, който не е равен на отърваване.

В бързането има риск да се опитаме да ги заличим (както ни се иска невротично). Което отново би ни тласнало към фалша и самозаблудите.

“Попарим” ли гадинките – изразим ли своята погнуса и непочтителност, има риск и ние да сме “попарени” впоследствие.

Пренебрегнем ли ги при горската бабичка – ще си ги вземем в сандъчето вкъщи.

Изгоним ли тъмното през вратата, то ще влезе през прозореца.

Пътят на психотерапията е пътят на “освобождаване на силите за спонтанното развитие на личността” (Хорни) и на приближаването към истинското си Аз.

 Какво, в такъв случай, ако не и преживяването на траур по идеалния лъже-Аз би съпроводило целия процес и това сбогуване с въображаемото съвършенство? Преживяването на скръбта с нейните известни стъпки: отричане, гняв, сделка, депресия, смирение…

 Смирение – не в значението на пасивност и апатия, на самоунижение и покорство на всьо и вся. А в смисъла на “AMOR FATI”“обичай съдбата си”, Ф.Ницше; в смисъла на това да се свържем със същността и посланието на случващото се с нас – със “смисъла на страданието”, както ни казва В.Франкъл, с “Позитума” – цялото, както предлага Н.Песешкиан.

 Всяко свръх-затруднение престава да бъде “свръх”, когато спрем да се отнасяме с него като с несправедливост, а го приемем като носещо определен смисъл предизвикателство – поредна задача на съдбата, с която да се справим, изхождайки от своята спонтанност – реалните заложби и способности: умения, както и ограничения, и включвайки своята креативност.

 Момичето (Героинята) викало, плакало, скитало се из гората, додето най-подир се мръкнало и то останало само… Чула го горската бабичка и го повикала… 

 И оттам, именно чрез смирението, чрез отдадеността на процеса и включеността в задачите по пътя, момичето стига до символичния край на пътя, увенчан със “злато” –  щастието, макар и да не ѝ е било цел. 

 “Целта на живота не е щастие, а самият живот”, казва Джеймс Холис

 Дали именно живото живеене, дълбокото и чувственото вникване в нещата, творческото преодоляване на критичните моменти и етапи в живота, не го прави същински жив, изпълнен със смисъл, цялостност, истинска красота и най-вече, и в резултат на това стойностност, която, вероятно, и бива означена в приказката с метафората “златно”…


––––-
В статията са използвани цитати от книгата “Невроза и личностно израстване” на Карен Хорен и други.

Моля, споделете тази статия ако Ви е харесала!

Facebooktwittergoogle_plusmailby feather