Изключително важно за психичното благополучие и развитие на детето е не само психичното състояние на майката, но и грижите, които му предоставя. Все пак бебето не може да се разглежда самостоятелно, а във връзка с майката: “ако ми покажете бебе, определено ми показвате и някой, който се грижи за бебето или поне бебешка количка с нечии очи и уши насочени към нея. Човек вижда „двойка майка-бебе” (Уиникът, 2008, стр. 177), т.е. бебето е съвкупност индивид-среда. На тази основа то постепенно започва да създава своята лична среда и независимост. Успехът в този период е предпоставка за психично здраве: „Ако всичко върви добре, средата, създадена от индивида, се превръща в нещо, което достатъчно прилича на средата, която може да бъде общо възприемана и в такъв случай настъпва стадий в процеса на развитие, чрез който индивидът преминава от зависимост към независимост. Това е крайно сложен период от развитието и именно в успеха на този период се полага принципно психичното здраве по отношение на психозата.” (Уиникът, 2008, стр. 328). Оптималната среда позволява на бебето да извърши психично и емоционално развитие, което да бъде предпоставка към по-нататъшно емоционално развитие и психично здраве през целия живот. Или с други думи средата е важна за развитието на детето, тъй като същността на развитието на личността се крие в нуждата на индивида от идеална среда.
В основата на психичното здраве на бебето стои майката, осигуряваща идеална среда, в която могат да започнат сложните процеси в развитието на бебето. Идеалната среда представлява „продукт на продължителните грижи, които позволяват континуитет на личностовото емоционално израстване.” (Уиникът, 2008, стр. 326). Не е нужно майката да е идеална, а “достатъчно добра”, защото грешките, които допуска тя са изключително необходими, за да може бебето постепенно да се срещне с реалността: „психичната дейност на бебето, превръща една достатъчно добра среда в идеална среда, тоест, превръща относителния неуспех в адаптационен успех. Това, което освобождава майката от нуждата да бъде почти идеална, е разбирането на бебето.” (Уиникът, 2008, стр. 356). Ако майката е достатъчно добра, то бебето става способно да се справи с недостатъците си и да посрещне нуждите
Майката е достатъчно добра, когато се чувства спокойна и уверена във себе си и грижите, които предоставя, но за да бъде това възможно е необходима подкрепата на обкръжението – бащата, близките и роднините. Тогава тя ще може да предаде чувството на сигурност и на своето дете.
“Важен аспект на достатъчно добрата майка е нейното “държащо поведение” (Атанасов, 2002, стр. 209), което дава чувство на сигурност. Това е и една от основните функции на майката – чувство на сигурност, наречено „държане” или „удържане”, а провалът в даването на продължителна подкрепа, която е част от майчините грижи, води до тревожност у детето: „Ние сме близо до познатото наблюдение, че най-ранната тревожност е свързана с това човек да е бил държан несигурно…Едно бебе има способността да се чувства ужасно като резултат от провал в нещо, което е в съвсем друга област, т.е. в областта на грижите за бебета.” (Уиникът, 2008, стр.175).
В емоционалното развитие на бебето са намесени сложни процеси, и ако липсва тяхната завършеност, то това „предразполага към психично разстройство или срив; завършването на тези процеси формира основата на психичното здраве.” (Уиникът, 2008, стр. 250)
Най-ранните процеси, свързани с емоционалното развитие на детето са: интеграция, персонализация и осъзнаване на реалността.
- Интеграция
Интеграцията означава установяване на връзка между нуждите на бебето и средата, на базата на която се образуват цялостни образи. В този период бебето се нуждае да бъде обгрижвано от майката. Подчертавайки нуждата от интеграция у хората с тежка психична болест, Уиникът пише, че това е нещо „от живота на бебето и бебе, което не е имало нито един човек, който да събере частите му заедно, започва живота си с увреждане в собствената си задача за самоинтегриране и може би няма да успее или при всички положение няма да може да подържа интеграцията си с увереност.” (Уиникът, 2008, стр. 237). Неуспехът на средата по време на процеса на интеграция води до чувство за несигурност и страх от преследване: „Преследвачите в новото явление – външна среда, се неутрализират при обичайното здраво развитие от факта на любящите грижи на майката, които физически (както при държането) и психологически (както при разбирането или емпатията, позволяваща чувствителна адаптация), превръщат първичната изолация на индивида във факт. Неуспехът на средата точно тук дава на индивида параноиден потенциал.” (Уиникът, 2008, стр. 234)
Според Уиникът благодарение на добрите грижи постепенно интеграцията започва да става факт, а заедно с това започва да съществува и личността и обратното: провалът в грижите води до дезинтеграция, но не и до липса на интеграция. При неуспех или забавена интеграция се създава основа за по-късна дезинтеграция и състояния на психоза. Уиникът смята, че дезинтеграцията „се чувства като заплаха, защото (по дефиниция) там има някой, който да почувства заплахата. Също така тя е и защита.” (Уиникът, 2008, стр. 176).
От проблема на липсата на интеграция произлиза и проблемът, свързан с дисоциациите. Те се появяват когато интеграцията е непълна или частична. Уиникът илюстрира дисоциацията, чрез различните състояния, в които едно бебе не си дава сметка, че е същото то, когато го галят и когато е гладно: „Например, съществуват тихите и възбудените състояния. Мисля, че не може да се каже, че едно бебе си дава сметка в началото, че докато чувства едно или друго в креватчето си или се наслаждава на стимулирането на кожата при къпане, то е същото то, както когато плаче за незабавно задоволяване, завладяно от подтик да стигне и унищожи нещо, ако не го задоволят с млякото.” (Уиникът, 2008, стр. 239). В този текст Уиникът подчертава, че дисоциацията е широко разпространен защитен механизъм: „Например, градският живот е дисоциация, и то сериозна дисоциация от цивилизацията. Също така войната и мирът. Крайностите на психичната болест са добре познати” (Уиникът, 2008, стр. 239-240).
- Персонализация
Персонализацията се изразя в развитието на чувството, че личността на човек е в собственото му тяло. Според Уиникът процесът на интеграция протича паралелно с процеса на персонализация – развитие на разбирането за начина, по който душата започва да се помещава в тялото. При нормално развитие кожата се разглежда като гранична мембрана между детските възприятия за това, което е самото то и всичко останало. Детето започва да приема собственото си тяло, а заедно с това и идеята за „вътре” и „вън”. Този процес, според Уиникът, се случва рано, с времето става все по-постоянен и установен, но може да бъде загубен при липсата на сън или наличието на тревожности, принадлежащи на други стадии на ранното емоционално развитие. Според Уиникът, ранните задръжки на персонализацията водят до деперсонализация: „Както дезинтеграцията, така и явленията на деперсонализация при психозата са свързани с ранните задръжки на персонализацията.”(Уиникът, 2008, стр. 238).
- Осъзнаване на реалността
Следващия важен процес е свързан с осъзнаването на реалността и отношението към външната реалност. Уиникът включва различни свойства на реалността, като например оценяването на времето и пространството.
Според него майките са жизнено важни за оцеляването на детето, предпазвайки го от различни факти на реалността, които то не би могло да разбере и тяхна задача е да показват света по опростен начин. Така детето, с нейна помощ, започва да опознава света и да изгражда обективност, като добавянето на нови научни отношения става на основата на „монотонност” от страна на майката и добавя, че „всякакъв неуспех в обективността в какъвто и да е период е свързан с неуспех в този стадий на примитивното емоционално развитие.” (Уиникът, 2008, стр. 241).
Тежката психична болест, според Уиникът, е резултат от смущения в ранните стадии на развитие: „Основата на психичното здраве се полага от майката от момента на зачатие през обичайните грижи, които тя полага за бебето заради специалната си насоченост към тази задача. Психичната болест от психотично естество възниква от забавяния и изкривявания, регресии и смущения в ранните стадии на растеж на съвкупността среда-индивид. ” (Уиникът, 2008, стр. 234).
Освен до проблеми в ранното емоционално развитие, дефицитът на средата може да доведе до развитие на фалшив Аз. Никола Атанасов пише, че фалшивият Аз е продукт от неуспех в адаптацията на майката към нуждите на бебето, “нагаждайки се към изискванията на другите (най-напред майката)” детето „се превръща в образ, който майката (и другите) имат за него.” (Атанасов, 2002, стр. 212) и допълва, че неуспехите на майката да се интегрира към потребностите на детето водят до заплаха от унищожаване на Аза и той реагира чрез фрагментация, което означава, че се разделя на фалшив и истински Аз, като функцията на фалшивия е да защитава и скрива истинския. Той постига това, нагаждайки се към исканията на другите и най-вече на майката. Вследствие на това детето се превръща в образ, който майката и другите около него имат за него. Фалшивата личност, развита на основата на съгласие/отстъпка, не може да достигне независимостта на зрелостта, освен може би една псевдо-зрялост.
В резултат на провал в грижите от страна на майката се получава чувство на тъга, тревожност, потиснатост, усещане за празнота както в детството, така и в зрелите години от живота!
Моля, споделете тази статия ако Ви е харесала!
by 
