Около това чувство се раждат най-големите спорове и най-разнообразните теории. Изглeжда, че то е най-важното и най-загадъчното чувство за човешкия род. И тъй любовта е най-различна: Има любов на майката към детето, на детето към родителите, има сексуална любов, приятелска любов, любов към природата, любов към себе си, има и любов към живота. Защо обаче съществува това чувство? Чувството на любов осигурява оцеляването и селекцията на човешкия вид. Тъй като човекът идва беззащитен на този свят, любовта му помага да оцелее сред себеподобните му. Любовта обединява хората, помага им да се справят с трудностите и да преживяват най-трудните моменти в живота си. Любовта отговаря за избора на партньор – на този, който ще сложи началото на едно по-съвършено потомство. Такава е нейната биологическа функция. Но могат да се обособят две категории любов, които са характерни за всички видове: истинска любов и любов-зависимост.
Най-първичния вид любов е любовта на майката към детето. Майчината любов казва: „Ти си съвършен. Ти си създаден на този свят и този свят е създаден за теб. Ти си роден да бъдеш щастлив и да опознаеш този свят, да намериш своето място в него и да вложиш там себе си и душата си“. Раждайки дете, майката създава един съд, в който живее една неповторима и уникална отделна част от света. И нейната роля е да помогне на детето да опознае този свят и да намери своето уникално място в него. Това е идеалната картина, която можем да си представим. Действителността обаче често изглежда по друг начин. Рядко са майките, които раждат дете с подобно послание. Най-често децата се раждат, за да обслужат потребностите на родителите. Много често до децата достигат следните послания: „Ти си сгрешил и трябва да бъдеш наказан“, „Ти трябва да ни се подчиняваш“, „Ти трябва да отговориш на нашите очаквания“, „Трябва да бъдеш благодарен, че си се появил на този свят“ и тн. Човек, роден и възпитан с подобни установки все едно няма право на собствен живот. Като не усеща правото си на живот, детето все едно и не получава достатъчно любов. Липсва признаване на собствената му ценност, уместност, важност и уникалност. По този начин детето формира в съзнанието си зависимата „карта на любовта“ и по-нататък изгражда всички свои взаимоотношения с другите през тази призма.
Любовта към себе си е недостъпна за него, или по-точно тя е забранена от властта на родителите. Оттук става ясно и какво представлява любовта към себе си. „Само ако повярваш в себе си, ще можеш да повярваш и в другия“. Любовта към себе си не е егоцентризъм или егоизъм. Тя е признаване на собствената ни ценност и принадлежност към този свят, тя е неподлежаща на никакво съмнение и вяра в собствените човешки права. Дори трудно можем да наречем това чувство вяра защото, то е неделимо от психически здравото човешко същество. Това не е нещо отделно, в което трябва да се вярва. То е едно присъствие. Любовта към себе си притежава едно много важно качество: тя потвърждава, че всеки трябва да обича себе си. Ако обичам себе си, аз знам, че и другият обича себе си и ще уважавам неговите права по същия начин, както уважавам моите собствени. Ако обаче аз не обичам себе си, аз няма да признавам и правото на другия да обича себе си. Но има и една опасна „любов“ към себе си, това е зависимата любов. Тя изглежда по следния начин: Тъй като реално такъв човек не обича себе си и отказва и на другите това право, той търси доказателства, за да получи това право на любов. Той започва да се стреми към успех – защото, смята, че заради успехите си може да получи правото си на любов. Когато постигне някаква цел, той обявява победата си : „Аз успях! Сега може да започнете да ме уважавате и обичате!“, „Дайте ми това, от което имам нужда!“ По такъв начин, човекът, който не се обича, трябва през цялото време да демонстрира себе си пред другите, за да доказва правото си на любов. И естествено, той прави това, без да се интересува от потребностите на другите. Много хора не могат да приемат, че някой може и да не ги харесва. И това за тях не е снобизъм, а реална тревога, която разбива психиката им. „Ако не ме обичат и харесват всички, значи аз съм едно нищо“. Но успехът не променя нищо в живота на такъв човек – той продължава да усеща празнота и да изпитва необходимост от нови постижения. Същата проява на подобна нелюбов към себе си, може да се види и под формата на безкрайни постижения, служебна кариера, сексуални завоевания и тн. Работохолизмът и сексуалната зависимост се обясняват със същото.
Следващия вид любов е любовта към живота – тя е възможна едиствено когато, има любов към себе си. Тогава тялото се възприема като източник на радост, на различни усещания и на възможност да се опознае света. Човек, който обича живота няма нужда от огромни постижения, на него му носи радост, любопитството да изследва непознати области. Този, който обича живота не се стреми да променя другите или природата, но се радва на израстването и промените, особено когато, може да спомогне за това. Всичко е съвсем различно, когато един човек не обича живота. Тогава животът е само източник на ситуации, в които човек страда. Тъй като не обича себе си, той се опитва да отговори на очакванията на другите с една-единствена цел: „Ако най-после стана такъв, какъвто другите искат да ме видят, те ще престанат да ме унижават и нараняват и може би тогава, ще усетя радостта от живота.“ Така той продължава да се самоосакaтява: продължава да се променя заради удоволствието и удобството на другите. И сам се потапя в болката и страданието. За него това е като омагьосан кръг, в който той постоянно зависи от одобрението на другите.
Следващия вид любов е сексуалната любов. Тя е възможна тогава, когато човек обича своето тяло и приема тялото на партньора си такова, каквото е, без да критикува и без желание да променя нито неговото, нито своето. Невъзможно е да обичате секса, ако сте недоволни от тялото си. Тогава там няма любов, няма наслада от близостта, има само постоянен страх, че „тялото ми не е достойно за любов“. Ако ние живеем в този страх, не можем да обичаме партньора си, защото просто нямаме време за това, заети сме със самокритика и очакваме и се страхуваме от неговата критика и вероятно някъде вътре в себе си сме настроени враждебно защото, очакваме нападение. Как тогава любовта може да пусне корени в подобно положение? Човек, който не обича тялото си, не е внимателен към себе си. Той не обръща внимание на нуждите на тялото: той може да яде повече отколкото е необходимо/булимия/, да работи повече отколкото е необходимо/работохолик/, да изтезава себе си. Той не е способен да се грижи за себе си и подстрекава и другите към това. Тъй като не иска да носи отговорност за своето тяло, той натоварва другите с отговорността за неговите функции: другите трябва да решат как да се държи с тялото си, какво да яде, дали да спортува, какви дрехи да носи и тн. И тогава той обрича себе си на критика /ти не изглеждаш както трябва, не правиш и не ядеш каквото трябва, ти си длъжен да правиш това и това/ и отново има омагьосан кръг: „Другите не ме обичат, значи няма за какво да бъда обичан и аз самият също не се обичам.“ Човек, който не обича тялото си има постоянна нужда от оценка на своята сексуалност от страна на другите. За да не изпадне в ситуация, в която да го разглеждат внимателно, той предпочита бързите и кратки контакти: секс за една или няколко нощи. Но тъй като продължава да има нужда от любов, той е принуден да търси все нови и нови партньори, отново да влиза в краткотрайни контакти и да бяга от тях, защото се тревожи, че няма да бъде приет, да остава жаден за любов и отново да търси кратки срещи. Това е още един вид сексуална зависимост. Зависимост – защото човек е зависим от големия брой контакти и въпреки това остава жаден. Той не управлява себе си и своето тяло – тялото и жаждата за любов го управляват.
Още един вид любов е любовта на детето към родителите. В природата при животните не съществува такъв вид любов. Тя съществува само при човека. Истинската любов на децата към родителите се изразява в тяхното възхищение от личността на родителите и в благодарността за дадения живот. Но това за съжаление не винаги се случва, има семейства, в които децата не се радват нито на живота, нито на себе си. И тогава те просто няма за какво да благодарят на родителите си. Опитът, който получават от родителите си не им помага: например – „Животът е лош и тежък“ или „Моят живот се провали, не живей като мен и слушай какво ти казвам“, подобни реплики имат изключително противоречиво влияние. Децата изпитват възхищение от родителите си не заради постигнатото от тях, а заради тяхната мъдрост. Но мъдростта не е следствие от броя на преживените години, тя е следствие от качеството на живота. Умението да обичаш живота и себе си, хората и природата, да цениш всеки миг и да намираш във всичко смисъл и съвършенство – това са нещата, които правят човека мъдър. Децата могат да се възхищават на родителите си и да ги обичат тогава, когато родителите са им помогнали да си подредят свой собствен, различен живот. Често пъти това не се случва: на практика родителите се стремят детето им да живее не своя собствен живот, а живота, който те са отредили. Зависимата любов на детето към родителите се изразява в принудителното покорство. Такова дете не обича себе си и често смята, че е виновно за нещастието на родителите си, неговата „любов“ към тях често изглежда като изпълнителност и преданост, а в действителност животът му е изпълнен с гняв, вина, протест и усещане за собствената му „непригодност“ и ненужност. Обичащият с такава любов живее между два свята: ако покаже своя протест, родителите „ще страдат“ или ще го обвиняват, а това е страшно и болезнено. Ако обаче той не прояви своя протест, ще бъде принуден цял живот да бъде роб на своите родители. Той може да изживее така целия си живот, чак до смъртта на родителите си и да изгуби своя живот. Останал без родители, той няма да изпита облекчение, а по-скоро обратното: ще се обвинява, че не се е „навеждал“ достатъчно и ще страда, защото всичко, което е правел, целият смисъл на живота му е бил да се подчинява на родителите си и техните нужди.
Има и приятелска любов. Това е любовта между равни, точно това е най-важното в приятелската любов. Ако един от двамата поставя себе си по-високо или по-ниско, приятелската любов /както впрочем и всяка друга/ свършва. По-нататък започва игра на йерархия, където единият диктува и открито използва другия, а другият го прави тайно, като се опитва да заслужи любов. Единият има нужда от признаването на неговата изключителност, а другият – от признаването на неговата необходимост. И двамата са зависими, и двамата не обичат, а само използват другия. В заключение може да кажем, че едва ли всички ние ще можем, да си спомним много примери за истинска любов. Истинската любов се основава на приемането на всичко такова, каквото е. Зависимата любов се базира на страха.
Още един вид любов е несподелената любов. Тя е логическо продължение на зависимата любов. В природата нито едно същество не търпи към него да се отнасят като му причиняват страдание. Единственото изключение е, когато то няма възможност да избяга /например от клетката/ или когато по някакви причини то не може да си осигури храна. Но в отношенията между хората страданието не е повод за раздяла или промяна на отношението и това е поразяващо. За много хора са важни парите, удобното жилище, възможността да не се работи, но не и собствения им душевен конфорт. Обичащият с несподелена любов сякаш не забелязва, че в действителност не получава от обекта на своята любов това, от което има нужда. Любовта му се крепи на надеждата, че другият човек ще се промени така, както на него му се иска. В този смисъл той не уважава нито себе си, нито любимия човек, тъй като желае да го промени. Тоест, такъв какъвто е реално, той не устройва своя партньор. В тези думи се крие сложен парадокс, с който се сблъсква всеки влюбен: „Аз го обичам, всичко в него ми харесва. Той не ме обича. Това не ме устройва – аз искам да променя себе си или него така, че той да ме обича. И съм готов да направя всичко, за да го променя“. Но там, където има задължение и желание да промениш другия или себе си – там няма любов. Любовта е възможна тогава, когато всеки уважава уникалността на другия. И тук ние попадаме в продължението на горния парадокс: „Ако да обичаш някого означава да го приемеш такъв какъвто е, това означава, че аз трябва да страдам като му прощавам това, че не ме обича“. Човек попаднал в този парадокс, се раздира от терзания: дали да обича, дали да не изостави всичко, дали да забрави или да изисква…Този парадокс съществува защото, за повечето хора най-сложната ситуация на света е, когато трябва да признаят, че са загубили. Ако някой не ви дава това, от което имате нужда, няма друг начин да го получите, освен чрез насилие. Ако някой не ви обича, това е неговият свободен избор и той има това право. Да признаете загубата – означава да разберете, че не можете да промените нищо, не можете да накарате другия да ви обича или да събудите в него любов, когато я няма. Да признаем това, не е лесно не защото, е болезнено, а защото не ни достига уважение към самите себе си и към другия. Нормално е да обичаш някого, а друг – не. Нормално е хората да се разделят. И раздялата или липсата на любов изобщо не означава, че някой е лош. Просто са се разминали….случило се е. За да си обичан и да можеш истински да обичаш е необходимо, първо да се научиш да обичаш самия себе си, като признаеш всички свои качества за необходими, правилни и добри, а всички свои решения за подходящи в дадения момент. Там, където има контрол, недоверие, страх – там няма любов, има само зависимост. Зависимата любов се появява тогава, когато вие решавате, че не можете да намерите щастието самостоятелно.
Моля, споделете тази статия ако Ви е харесала!
by 
