Всеки човек изпитва негативни емоции понякога. Всеки от нас знае какво е да се чувстваш тъжен, да си ядосан, понякога самотен, отчаян и още много други неща. По същия начин и децата преживяват тези чувства, но понякога хората около тях упорито се опитват да ги убедят, че няма причина за това, че това не е хубаво. Реплики като „ти си момче, момчетата не плачат“, „е, хайде де, голяма работа, нищо не се е случило“ или пък „няма от какво да се страхуваш“, са способни да объркат много едно дете. Емоциите са не само нещо абстрактно. Те се проявяват и биологично. Това, което се случва с тялото ни, когато се ядосваме е прилив на адреналин, а причината за щастието са високите нива на серотонин и ендорфин. Следователно децата усещат, че в тялото им се случва нещо, но отвън те чуват, че това не е правилно или че не е нормално. Всеки човек, независимо колко е голям той, има право да чувства тези емоции понякога. Всяка една от тях изпълнява определена функция. Страхът служи за това, за да ни предпазва от опасности, а пък гневът е полезен в случаите, в които трябва да се защитим.
Всеки родител иска да предпази детето си и това е нормално. Всеки човек би искал да вижда детето си винаги усмихнато и щастливо. За съжаление обаче, това е невъзможно. Лишавайки децата от правото да се чувстват тъжни или ядосани, ние им вреди много повече и то съвсем несъзнавано. Факт е, че по-лесният вариант за всички нас е да кажем отстрани „всичко е наред”, вместо да се опитваме да помогнем, особено когато не сме сигурни как точно да постъпим. Има деца, които твърдят, че не ги е страх от нищо, че нищо не ги натъжава, а пък темата за гнева е тема табу. Тези деца са се научили да подтискат чувствата си и да ги отричат. Подтискайки тези емоции обаче, детето се превръща в бомба със закъснител. Сигурна съм, че и вие можете да се сетите за ситуации, в които сте търпяли нещо дълго време, премълчавали сте негативните си чувства и накрая резултатът е бил фатален. Може би сте се скарали с някого и не сте си проговорили повече, напуснали сте работа, разделили сте се завинаги, сменили сте жилището си, за да не се налага да живеете с тези хора… Това се случва и с децата, които не успяват да изразят мислите, чувствата и нагласите си към нещата такива, каквито са. Да, те не напускат работа, но могат да станат агресивни, да избягат от вкъщи, да не ви проговорят или най-малкото да ви се разкрещят, а пък вие от ваша страна да ги накажете за това им поведение. И така отново никой не печели.
Добрата новина е, че има нещо, което можем да направим в тези случаи, за да помогнем на нашите деца или на децата, с които работим. И това е… да признаем чувствта им, били те страх, гняв, отчаяние, самота или всичко останало, за което можете да се сетите. Вярвате или не, когато кажем на детето „сигурно се чувстваш много тъжен, че твоите съученици не те харесват” помага много повече от „всичко е наред, те са ти приятели”. Детето знае, че нищо не е наред. То е човешко същество и усеща. Детето не е щастливо и е важно да му кажем, че виждааме това и че го разбираме. Когато кажем, че такива неща могат да се случат на всеки и това е много неприятно, детето се научава, че чувствта му относно тази ситуация са нормални, а не че изпитва нещо, което на никой друг не се случва и то е различно от останалите. Отричането на тези негативни емоции може да доведе дори до чувството на вина. Детето може да започне да се чувства виновно за това, че изпитва тъга. Все пак „момчетата не плачат… следователно и аз не трябва да плача, но ми се плаче… Значи с мен се случва нещо странно, аз съм различен, а сега сигурно и ще ми се скарат за това.”
По-сериозните последици идват от подтискането на гняв. Или поне по-сериозни за родителите, които не могат да преживеят това, че детето им е ударило някого или е започнало да крещи и да се противопоставя. А именно това се случва, когато започем да подтискаме гнева си. Всеки човек се ядосва и това също е нормално. Всеки може да се сети за поне три неща, които са способни да го ядосат- определени хора, трафикът, закъсненията на градския транспорт, лошото обслужване, забавянето на заплатата и още куп неща. По същия начин се ядосват и децата, но за неща, важни за тяхната възраст- играчки, други деца, училището, учителите, домашните, задълженията вкъщи и т.н. Това, което е важно и полезно да направим е да разрешим на децата да се ядосват, но по един адекватен и безболезнен начин. Да крещиш и да удряш е забранено, това обижда, наранява и след това понасяме последствията за действията си. Да удариш по възглавница обаче, да напишеш яростно писмо до някого и да го изхвърлиш след това или да скъсаш плюшената си играчка, предназначена за тази цел, вместо тази на твоя приятел е много по-здравословно от това да кажем „не се ядосвай!” или пък „престани вече, никой не те е обидил, въобразяваш си!”. В първия случай ние учим детето на това, че чувствата, които изпитва са нормални, ние също ги изпитваме, но трябва да ги овладеем така, че да не нараним себе си и тези около нас. Примерите за изразяване на гняв звучат малко странно в първия момент на повечето родители. Когато им кажа за възглавницата например, те обикновено се смеят и не приемат много насериозни думите му. С времето обаче, това поведение намалява, защото децата с възрастта се научават да контролират импулсите си все по-добре и по-добре. Тогава не им е необходима възглавница, но те вече са научили най-важния урок- нормално е да се ядосаш, но не трябва да удряш. Тогава те прибягват до това да поговорят с някого и да разкажат колко много са се ядосали и това е достатъчно, за да се почувстват по-добре. За да стигнем до там, обаче, трябва да въведем основния урок и той е да признаем и пред себе си и пред детето, че то не е щастливо точно в този определен момент и нещата не са такива, каквито на него му се иска да бъдат.
Моля, споделете тази статия ако Ви е харесала!
by 
