Какво не можем да простим на родителите?

Често всичко започва като осъждане към някой от родителите заради обида от детството: „С мен бяха прекалено строги, а сестра ми обичаха повече от мен; „Мама беше властна жена и не признаваше „не“ за отговор”; „Татко беше деспотичен”; „Никога не ми разрешиха да уча това, което ме влечеше”

Има думи и постъпки, които възрастните често изричат или правят и които се отразяват на ранимата детска душа, непростени обиди, които смятаме за причина за неуспеха в живота, довели до самосъжаление и генерализирана неудовлетвореност от себе си. Когато човек преминава с всичка сила през емоцията на недостатъчната любов и я освобождава, когато се отказва от това, което не е възможно да получи дори и от други хора, логично е да обърне фокуса на внимание от родителите към себе си.

Понякога порасналите вече деца отиват при родителите си, развявайки бяло знаме за разясняване на отношенията, да поискат „сметка“ или да получат отговор на толкова въпроси, които са ги измъчвали по време на тяхното израстване като личности. И тогава идва въпроса: какво не правя правилно, къде греша? Вярно, че ако се опитаме да открием информация по наболял проблем ще разберем, че чувствата, които ни вълнуват не трябва да се потискат, а да се изразяват, и то към човека, с когото са свързани, но не винаги можем сами да намерим правилният начин, затова е препоръчително да се обърнем за психологическа помощ. Когато се формират погрешни обяснения се извличат и погрешни заключения, в такъв случай диалога се изтласква в грешна посока. Ако на петгодишна възраст родителите ни не са ни купили играчка кола, не е нужно сега да се караме с родителите си и да им търсим сметка, за да се освободим от усещането за безполезност. Не е достатъчно дори да си купим истинска кола. Защо? Защото реалността е различна от детските желания, първо, тя не се състои от събитията като такива, а от нашите интерпретации на тези събития. Второ, тя е населена от „вътрешни обекти“. Това са следи от нашите отношения със значими хора, един вид склад, в който са събрани всички надежди и разочарования, свързани с тях. Нашият гняв, раздразнение, отвращение, негодувание и други неприятни чувства са насочени повече към вътрешни обекти, отколкото към живи хора. Ето защо е необходимо да се разглежда самото преживяване и да се справим с чувствата от миналото, ако все още изпитваме раздразнение или гняв. Когато предприемем поведение на бързо действие, без обмисляне и предвиждане на възможните последствия, то тогава срещаме още по-голямо разочарование. Въпроса е, че трябва да потърсим отговора на въпроса не при родителите си, а като послание и какво можем да променим за себе си сега. Именно способността да идентифицираме емоциите си, да ги разбираме, използваме и управляваме влияе върху начина на поведение и начина, по който взаимодействаме с другите.

Според Д-р Ерик Бърн (или Берн) (Eric Berne), американски психолог от канадски произход, родител, възрастен, дете са трите его състояния, с които индивидът взаимодейства с външния свят, а ние хората често изпадаме в състоянието на „детето“, и също като малко дете не успяваме да овладеем емоциите си.

Състоянието на „детето“ е свързано с най-първичните нужди, мечти и желания, а решенията се вземат спонтанно, безгрижно и импулсивно.

Състоянието на „вътрешния родител“ има отношение към човешкото поведение, възприето отвън (обикновено от родителите). Тази роля се дължи на умишлени действия и се изразява в критично отношение към околните.

Състоянието на „възрастен“, което естествено не зависи от физическата възраст на човека, се проявява в организираност, добро ниво на адаптивност, критична оценка, строга преценка и самоконтрол.

Родителите и конфликтите с тях, осъждането им, неприемането им ни пречи в живота, първо ни пречи да осмислим живота си като цяло, а след това и ни лишава от преживяването на „правилните“ чувства, може да предизвика преживяване на собствената самота, ненужност, изоставеност. И не бива да игнорираме тези преживявания. Дори и да се окаже, че някои от проблемите са измислени, трябва да намерим „връзката“ с нашите родители, защото ние, пораствайки, ставаме по-силни, а нашите родители все по-безпомощни. Съществува една теория, според която отношението към бащата залага персоналния успех в обществото, дали съответната личност ще среща затруднения, как ще бъде възприемана от околните, до какви позиции ще успее да достигне, какво място ще има в социалните контакти… Отношението към майката залага благоденствието в личните връзки, собственото семейство, отношенията със собствените деца, творчеството.