Комуникацията съпътства всяка човешка дейност и поведение. Тя е главният двигател на всяка човешка общност. Социалната природа на общуването подсказва, че то не е процес протичащ между изолирани индивиди, а преди всичко процес, който се осъществява между хората като членове на обществото. Затова езикът е най-важното, но не е единственото средство за комуникация.
Психологическите изследвания на общуването доказват, че то е процес на решаване на комуникативна задача. Актът на общуването започва с това, че човек изпитва някаква потребност, обикновено лежаща извън самото общуване, а в сферата на онази дейност, която това общуване обслужва. Комуникационният процес има четири основни форми: четене, писане, говорене и слушане. Изследвания показват, че 70% от времето, през което човек на средна възраст е буден, преминава под някаква форма на комуникация: писане-9%, четене-16%, говорене-30% и слушане- 45%, или почти половината от времето преминава в слушане. В ежедневието ние чуваме половината от онова, което ни се говори, вслушваме се в половината от онова в което сме се вслушали, вярваме на половината от това, което сме разбрали, и запомняме половината от тази най-последна половинка. Но въпреки това ние можем да слушаме и разбираме със скорост, три пъти по-голяма от тази, с която повечето хора говорят.
И тук идва едно или по-точно съществено умение на психолога, което е 90% от ефективността на работата му – слушането. За да бъдем ефективни участници в комуникационния процес, още повече за да можем да декодираме информационната ”банка” на клиента, трябва да овладеем умението да слушаме.
Слушането бива два вида – пасивно и активно (целенасочено). Пасивното изразява отношението ни към събеседника без много думи или казано по друг начин , това е изкуството активно да мълчим. Използва се, когато събеседникът ни е притеснен или се намира в емоционална криза и има нужда да се изприказва.
Активното слушане включва цялостното вербално или невербално реагиране на преимащия информация, изразяващо факта, че той не само слуша, но и се опитва да разбере, уточни, изясни, провери или отрече смисъла на чутото. Активното слушане има за цел да се подкрепи партньорът, да се увери, че е слушан внимателно и че ще бъде разбран и подпомогнат. Основа на активното слушане е емпатията, която осигурява на събеседника необходимото „огледало”, в което той да се види по-ясно, а слушателят да схване по-точно смисъла на казаното.
Комуникаторът отправя своите послания чрез два вида техники: невербални (кимане, жест и др.) и вербални (одобрение/неодобрение, въпроси,реплики, преразказ, обяснение, описания…).
Активното слушане е едно от най-важните белези на културата на общуването. То изисква много време, търпение и интерес към останалите, внимание към събеседника и положителна нагласа. За съжаление значимостта му се подценява и често се пренебрегва. То е важен критерий не само за личния, но и за професионалния успех.
Слушането е нещо повече от изслушване. Добрият слушател тълкува, оценява и осмисля чутото и така реагира на събеседника си.
Слушането не е тъждествено на чуването. Чуването е физиологически процес. Ние чуваме звуците на външната среда, те са причинени от вибрациите, които достигат до „средното ухо”. Вибрациите на човешкият глас достигат до слушателя, превръщат се в енергия, която докосва съзнанието ни. Чуването е възприемането на звука, а слушането е придаването на смисъл на аудиалните символи. Това означава, че слушането е повече от просто възприятие на звуци, то включва отделянето им с цел разбиране и придаване на някакъв смисъл на думите, които са предадени в съобщението. Чуването е необходима предпоставка на слушането, т.е улеснява този процес, но това не е достатъчно за да бъдем добри слушатели. Слушането за разлика от чуването е елемент на комуникативния процес. Въпреки, че сме чули думите от които е съставено дадено съобщение, ако не сме го слушали няма да сме в състояние да го декодираме (да го повторим).
Способността на слушателя да съсредоточава вниманието си върху фонотекста се разсейва или се влияе от два вида фактори: външни и вътрешни.
Те са външни или физически по отношение на слушателя, като шумове от улицата, осветлението в стаята, температурата, разположението на столовете и др. , съотношението между емоционални и рационални средства за въздействие от страна на комуникатора и др.
Вътрешни или психологически по отношение на самия слушател са асоциациите, които се предизвикват в съзнанието му под въздействието на фонотекста, аперцепцията, която се свързва със съдържанието на новия текст и др.
Факторите , които помагат на реципиента да слуша ефективно са:
– Включването на смислови движения, както и подходящи жестове, пози, мимики от страна на предаващият информацията.
– Използването на разбираеми думи и образи. Степента на абстрактност трябва да бъде значително занижена.
– Придържане към проблематиката
– Слушателите могат лесно да извикат в съзнанието си образи и неща, които вече са виждали, отколкото на съвършено непознати
– Нови, различни или независими идеи- този фактор , независимо от видимото противоречие с предходния, се свързва много тясно с него. Слушателят може да бъде заинтригуван от нещо ново и непознато, ако то се свърже с проблеми, които засягат него или неговото семейство, селище или значими обекти.
– Средствата на комичното – шега, анекдот, ирония, хумор предизвикват добро настроение, служат като квазилогически аргументи. Чувството за хумор трябва да се прилага умело.
– Техниката на говора и особено темпоритъмът
– Емпатия – способността да се поставиш на мястото на другия човек, обективно е предимство, но е трудно да се постигне. За да станем ефективни слушатели е необходимо да организираме собствените си идеи, емоции и мнения. Това изисква деликатно приспособяване към опита и усещането на другия човек. За да се превъзмогне нашата естествена склонност да съдим и да оценяваме другите, трябва да се научим да слушаме с разбиране.
„Стремете се първо да разберете” – изисква голяма промяна на парадигмата за много хора, защото обикновено първо се стремим ние да бъдем разбрани. Мнозина слушат, без да имат намерението да разберат, те слушат с намерението да отговорят, филтрират всичко през собствените си проблеми, разчитайки собствената автобиография в живота на другите. Постоянно проектират чувствата си върху поведението на другите и приписват собствените си предразсъдъци на всеки с когото общуват.
Когато някой говори, ние обикновено го „слушаме” на едно от следните нива:
1. Можем да го игнорираме – всъщност не го слушаме изобщо
2. Можем да претендираме, да слушаме селективно – да чуваме само определени части от разговора
3. Може да слушаме внимателно, като чуваме всечки изречени думи. Целевото слушане означава слушане с намерение да се разбере истински другия. Това означава , да се погледне на света по начин, по който той го вижда, да се разбере неговата парадигма, да се усети как той се чувства.
Добрият слушател е онзи, който насърчава другите да говорят за себе си.
Освен факторите, които определят ефективното слушане, има и фактори които се явяват „бариери” или заблуди.
На първо място сред заблудите, които хората имат за умението да се слуша, е убеждението, че добрите читатели са добри слушатели. Това изравняване на двете способности – четене и слушане, е в резултат или на самозаблуда или на недобро познаване на тяхната специфика.
Най-често хората надценяват способността си за ефективно слушане и вярват, че са по-добри слушатели от останалите.
Умението да се слуша се свързва с нивото на интелигентност, но двете качества не винаги са правопропорционални. Затова е неточно твърдението, че по-умните са по-добри слушатели.
Заблуда е, че слушането се подобрява с годините. От една страна, опитът и натрупаните знания си казват своето – подобрява се способността за слушане. Но от друга страна се влошава самият процес на слушане в следствие на умора и претовареност на паметта с асоциации, липса на търпение, мисълта за отговор измества вниманието от процеса на слушане. Вместо да слушаме – говорим, в повечето случаи се стремим да надприказваме партньора, вместо да го изслушаме и разберем. Във всички образователни степени сме учени как да говорим и в нито една как да слушаме. Чуваме каквото искаме да чуем, а не това, което всъщност е казано. Този навик с напредването на възрастта става все по- голям.
Причините за тези заблуди се крият във:
Претовареността – понякога не слушаме, когато сме заети с други дейности. В съзнанието ни има толкова много идеи, факти, тревоги, че не сме способни да ги сложим настрана, докато слушаме. Доброто слушане изисква коцентрация докато някой говори.
Предразсъдъците – усещания и отношения, които не са свързани с логическото мислене, може да доведат до предразсъдъци. Може би не харесваме говорителя или темата, или не искаме да чуваме за нея. Може би не харесваме начина на представяне или просто сме настроени негативно. Като резултат може да се спори с говорителя или просто да се откъснем.
Егоцентризъм – повечето от нас прекарват времето си, като мислят за себе си, а не за другия. Следователно не е чудно, че тези мисли ни пречат да слушаме. Трябва да правим усилия да пренасяме концентрацията от „аз” към „теб” или от себе си към останалите.
Стереотипи – като човешки същества имаме определени вярвания за много неща. Определили сме си присъди за които вярваме, че са истини. Ако говорителят представи доказателства които противоречат на нашите вярвания, ние сме склонни да игнорираме това което се казва – дали защото не вярваме , че това е така или защото не искаме да повярваме. Добрите слушатели не позволяват да бъдат ограничавани от стереотипи.
Физически бариери – са онези, които често не могат да бъдат контролирани, например, когато получателят има увреждане на слуха.
Психически и емоционални бариери – съобщението е получено, но предизвиква емоции у слушателя, които прекъсват възприемането му и той спира да слуша.
Отклонение – определени думи и изрази могат да доведат до асоциации – идеи и решения, които да отклонят слушателя от основната идея на съобщението.
Конфронтации – съобщението е получено, но то не съвпада с идеите на слушателя и той престава да слуша, конструирайки в съзнанието си своето опровержение.
Новият век все повече дава простор на устната комуникация, която усилва необходимоста от диалог и взаимно разбирателство. Глобализацията изисква завишен междукултурен и интеркултурен диалог, което от своя страна означава да разбираме по добре хората и проблемите им. Чрез умението ни да слушаме натрупваме информация. Използваме разговора не само да изразим какво искаме, но и да проучим нещата. Подобряваме междучовешките, семейните и деловите си отношения, както и самата работа. Не можем да говорим за добри отношения и контакти , когато час по час се налага да извършваме някаква работа отново, само защото не сме разбрали какво точно е трябвало да направим. Намалява се напрежението. Умението ни да слушаме допринася за разбирателство между хората , то ни приобщава и ни прави съпричасни. Подобрява се балансът между говоренето и слушането. Ако говорим, трябва да внимаваме дали имаме право да продължим , да наблюдаваме събеседника си дали иска да каже нещо. Не само говорещият трябва да отправя поощрителни сигнали, а и слушащият да показва, че разбира говорещия.
Всичко това е част от пътя за постигане на добра и ефективна комуникация, както и подобряването на междучовешките и междуличностни отношения – разбирателство и съпричастност. Защото само високоорганизираната материя е обоснована от механизма на преобразуването, като метода на трансформация на знания и познания с помоща на заучаването и прилагането в опита е ръководещ към съзнателният и несъзнателен свят на човека.
Моля, споделете тази статия ако Ви е харесала!
by 
