Киното като терапевтичен инструмент

Как с помощта на филми можете не само да прекарате интересно време, но и да разберете себе си?

Кинотерапията има много приятен, но и терапевтичен ефект върху емоционалното ни състояние. Безпокоите ли се за бъдещето, имате ли проблеми и страхове… в киното съществуват обширни теми, върху които са работили велики режисьори, и не толкова известни, понякога съвместно с психолози в зависимост от сюжета и героите. Кинотерапията започва да се развива активно през втората половина на миналия век. Един от пионерите, психологът Гари Соломон, определя киното като част от „лечебните инструменти“ и нарича целия процес „терапевтично пътешествие“.

Често ние съзнателно или несъзнателно се свързваме с екранни символи и знаци. Всеки кадър демонстрира как персонажите влизат в кризисна ситуация и търсят изход. Емоционалните ни реакции към това показват личен път към комплекси и травми, а анализът и отражението на това, което виждаме, помага да погледнем отвън навътре, т.е. към нас самите, собственото ни поведение.

Филмовото отражение се превръща в мощен инструмент за саморазвитие, когато сме натрупали емоционални проблеми, но няма готовност за индивидуална психотерапия и директна работа с „вътрешни демони“. Редовната и систематична филмова терапия осигурява постепенно емоционално съзряване и личен растеж чрез изработването на емоционални отговори на филмите. Затова често се използва от някои психолози и терапевти като помощен инструмент в терапията.

КАК ДА ИЗБЕРЕМ ФИЛМ ?

В рамките на независимата филмова терапия изборът се прави съвместно с психолог. Въпреки факта, че е лесно да се напише вълнуваща тема в търсачката („филми за връзката между майка и дъщеря“, „филми за кризата на брака“, и така нататък), избора на правилния от огромен списък вече е голяма задача. Повечето хора разчитат на предпочитания жанр, сюжет, актьори, автор и режисьор. За някого е важно да разгледа рейтинга на филма, наградите и номинациите, за други темата, за трети страната, т.е. дали е европейски, американски, азиатски… Но как работи терапевтът ?

Най-често срещани са проблемите, които засягат повечето от нас: взаимоотношения между деца и родители (както с родни, така и с осиновени деца, юноши), връзката между братя и сестри, любовни съюзи (взаимодействие на всички етапи на връзката), личностностно развитие, мотивация, израстване и отговорност, кризи, полова ориентация, депресивни състояния … Най-същественото е, че филмите са създадени от и за хора като нас, разчитайки на нашите собствени и други знания и истории. Това, което ни помага е гледайки даден филм да съотнесем към себе си, към нашия живот, да се опитаме да бъдем наблюдатели, да успеем да достигнем до проблясък, да вземем решение, да променим дадена ситуация, да се мотивираме.

Режисьорът предава идеята чрез емоции. Така той помага на зрителя да избегне рационализацията, отричането, типичните защити, пред които е изправен психотерапевтът. В края на краищата ние просто следваме историята, като така се увличаме, че вече е трудно да преминем към нещо друго.

Мислим ли за създателя на филма, докато гледаме, питаме ли се: „Можем ли да му се доверим“? Не, режисьорът не ни оставя тази опция: той просто ни предлага част от живот под формата на филм. И се превръща в лек за нас.

Да си припомним филма „Любов“ на Майкъл Ханеке. В допълнение към факта, че сюжета и фотографията, режисурата, актьрското присъствие като цяло правят силно впечатление, демонстрирайки ни любовта, има епизод, който предава силно емоционално преживяване. Това е сцената, с Жан-Луи Трентинян и умираща му съпруга Анна (Емануела Рива). Тя страда и той е до нея. Тя няма сили да живее повече, не иска да приеме нито капка вода. Този епизод струва хиляда думи. Героите се обичат един друг и двамата се опитват да поддържат достойнство в страданието, режисьорът те кара да съчувстваш, да чакаш благоприятен изход. Дава възможност заедно с персонажите да изпитаме разнообразна гама от чувства. И след като гледаме даден филм, ние усещаме въздействието му за дълго време: мислим за сюжета, анализираме, търсим отговори … Именно такива филми променят съзнанието ни.

КАК СТАВА?

Психотерапевтичният диалог с филма възниква поради два механизма:

Проекция: умственият механизъм, в който зрителят приписва на филмовата история има релевантно значение, които му придават свои собствени значения.
Идентификация: зрителят се поставя на мястото на героя, изживявайки историята с него или, обратно, противопоставяйки се на него.

Обикновено в киното харесваме онези герои, които съответстват на нашите идеали и ценности, въплъщаваме собствените си мечти. И ние контрастираме с онези герои, които въплъщават непризнатата ни тъмна част (това, което Юнг нарича Сянката)