Описание:
Над средното ниво ли сте? Детето ви отличник ли е? Интроверти или екстроверти са важите служители?
Всеки ден ни сравняват с някакви средни стойности и ни оценяват в зависимост от това доколко се доближаваме или отклоняваме от тях. Предположението, че можем да установим потенциала на човек, сравнявайки го със средните стойности, е така дълбоко вкоренен, че дори не се поставя под въпрос. Тод Роуз обаче твърди, при това научно обосновано, че подобно оценяване е крайно погрешно.
Няма такова нещо като средностатистически човек.
Вие не сте такива; децата и служителите ви също не са. Всеки е уникален, всеки има своя специфичен талант. И това не са просто красиви, но празни думи, а доказан факт с огромно практическо значение. Макар да знаем, че хората се учат и развиват по различен начин, тяхната уникалност се претопява в училище, в университета и в бизнеса, тъй като тези институции са предназначени за митичния „средностатистически“ човек. Това усредняване, за което се предполага, че ще пасне на всеки, игнорира различията и не отдава нужното значение на индивидуалния талант. Време е за промяна.
Може да постигаме целите си далеч по-успешно, ако заместим принципите на усредняването с принципите на индивидуалността. Никой не е обикновен: използвайки необикновените си таланти, всеки от нас може да постигне успех в своята област. Време е да се възползваме от своята уникалност.
Откъси:
Митът за средностатистическото
Представете си колко хубаво щеше да бъде, ако през 50-те години на XX в., когато военните въвеждат тези промени в дизайна, лекарите, учителите и служителите също бяха променили начина, по който гледат на хората. Вместо да упражняват върху тях натиск да бъдат „нормални“ или да се нагаждат към някакъв идеал (който не съществува в реалността), те можеха да гледат на тях (и да измерват и оценяват постиженията им) според това, което всъщност са – индивидуалности. За съжаление обаче днес повечето училища, работни места и научни и медицински изследвания продължават да се придържат към реалността на Норма. Те създават своите институции и провеждат своите изследвания, водени от този произволно създаден стандарт (усреднената стойност), принуждавайки ни да сравняваме себе си и другите с един бутафорен идеал.
От люлката до гроба биваме измервани спрямо вездесъщата усреднена стойност, преценявани според това колко близо сме до нея или колко трябва да я надскочим. В училище ни оценяват и класират чрез сравняване със средностатистическия ученик. За да ни приемат в колеж, оценките и резултатите от тестовете ни биват сравнявани със средностатистическия кандидат. За да бъдем наети на работа, оценките, както и годините опит, списъка с умения и дори понякога личностните ни характеристики биват отново сравнявани с тези на средностатистическия кандидат. Ако ни наемат, годишните ни резултати най-вероятно ще бъдат сравнени отново със средностатистическия служител на нашето ниво в работата. Дори финансовите ни възможности биват подчинени на кредитен рейтинг, който се оценява според това доколко се отклоняваме – да, познахте – от средностатистическата стойност.
Някак интуитивно усещаме, че резултатите на теста за личностните ни характеристики, класирането на стандартизирания тест в училище, усреднената ни оценка или класацията по годишните резултати от професионалната ни работа не отразяват нито нашите способности, нито способностите на децата, учениците или служителите ни. Ние усещаме, че тези усреднени стойности не включват качествата, които не могат да се измерят или дефинират. Ала концепцията за усреднената стойност като идеален ориентир за измерване на отделните хора е навлязла толкова дълбоко в мисленето ни, че рядко я поставяме под въпрос. Въпреки че от време на време ни се струва, че в това усредняване има нещо нередно, ние го приемаме като изразител на обективната реалност по отношение на хората.
Ами ако ви кажа, че този вид измерване – усредняването – греши не само понякога, а винаги? Ами ако този идеал е само една химера, точно както дизайнът на пилотските кабини или статуята на Норма?
Основната теза на тази книга е, че нито един човек не е средностатистически. Вие не сте такъв. Вашите деца също не са такива. Вашите служители или съпруг/а – също. Това не е кух лозунг или празни думи, които казвам просто за насърчение. Това е научен факт със сериозни реални последствия, които не можем да си позволим да пренебрегваме. Тук вероятно ще възкликнете неодобрително, че всичко това напомня подозрително на град Лейк Уобигън от радиопредаването „Прейри Хоум Къмпаниън“ на Гарисън Кейлър, където „всички деца са над средното ниво“. Може би ще кажете: „Е, някои хора няма как да не са средностатистически, това си е вярно чисто статистически.“ Настоящата книга ще ви покаже, че трябва да се откажем дори от това съвсем просто на вид предположение.
Не че усредняването не може понякога да е полезно. То има своето място. Ако сравнявате две различни групи (например работата на чилийските и френските пилоти), а не двама отделни членове от всяка група (един чилийски и един френски пилот), тогава усредняването може да е от полза. Ала в момента, в който се нуждаете от конкретен пилот, водопроводчик или лекар, моментът, в който трябва да преподавате алгебра на това конкретно дете или да решите дали да наемете този конкретен служител, в момента, в който трябва да вземете решение, средната стойност е безполезна. На практика ако трябва да знаете каквото и да е за конкретен човек, средната стойност е не само безполезна, но и вредна, защото създава илюзията за знание.
В тази книга ще научите, че точно както няма средностатистически телесни размери, така няма и средностатистически талант, интелигентност или характер. Не съществуват средностатистически мозъци или учене. Не съществува средностатистически студент и служител. Всяка една от тези широкоразпространени идеи е плод на заблудено наукообразно въображение.
Съвременната ни представа за средностатистическата личност съвсем не е истина с математическа точност, както често бива внушавано. Тя всъщност е човешка измислица. Както ще ви покажа в тази книга, тя е морален инструмент, създаден от двама европейски статистици преди около век и половина с цел разрешаване на конкретни социални проблеми на тяхната епоха – проблеми, които не са актуални днес. Тяхната идея за средностатистическия човек наистина разрешава много предизвикателства и дори допринася за настъпването на Индустриалната епоха. Ала ние вече не живеем в тази епоха. Днес се изправяме пред съвсем различни проблеми, а също и разполагаме с научни и математически методологии, които са далеч по-добри от тези през XIXв.
През последното десетилетие започнах да следя един изключително интересен интердисциплинарен клон на науката, наречен наука за индивидуалността.26 Молекулярните биолози, онколози, генетици, психолози и изследователи в областта на невронауката, както и някои от успешните корпорации, възприемат подход, който цели да разбере индивидуалността, а не усреднените представи за човешко същество. Принципите на тази нова наука започват да се прилагат почти навсякъде, освен на едното място, където биха имали най-голямо въздействие – в собствения ни живот.
В главите, които следват, ще споделя с вас три основни принципа на индивидуалността – принципа за неравномерността, принципа за контекста и принципа на пътеките. С помощта на тези принципи е възможно да разберем по-добре индивидуалността и да се възползваме максимално от нея, за да постигнем успех в живота. Вече не е необходимо да управляваме самолет в кабина с дизайн от Втората световна война – днес сме в епохата на реактивните самолети; не е необходимо и да сравняваме тялото си със статуята на Норма.
На първо място е индивидуалността
Когато лейтенант Гилбърт Даниълс за пръв път казва, че пилотските кабини трябва да са замислени така, че оборудването да приляга на всеки пилот, а не на средностатистическия, предложението му звучи невъзможно за изпълнение. Днес производителите на бойни реактивни самолети се конкурират чия кабина е с повече и по-гъвкави възможности за регулиране. Когато Естър Телън решава да отправи предизвикателство към теорията за миелинизацията и рефлекса за ходене, усилията ѝ изглеждат безсмислени. След като решава да изследва всяко бебе поотделно, не ѝ отнема много време да установи, че ролята на дебелите крачета е била изцяло пренебрегната.
Усредняването ни принуждава да мислим в изключително ограничаващи схеми – схеми, за които до голяма степен сме несъзнателни, тъй като изглеждат очевидни, научни и рационални. Живеем в свят, който насърчава (или по-скоро изисква) да се мерим спрямо някаква орда от средни стойности, без да дава никакви основания защо трябва да го правим. Ала щом човек се освободи от усредняващото мислене, това, което преди е изглеждало невъзможно, ще започне да става интуитивно, а след това и очевидно.
Повечето хора биха изпитали инстинктивно съчувствие към психолога, който съобщава на Моленаар: „Това, което предлагате, е анархия!“ Отказването от усредняването изглежда ненужно и неестествено. То представлява пътешествие отвъд познатото; то е прекалено безразсъдно, при положение че целият свят се е окопал дълбоко в познатите земи на усредняването. Ала ако искаме да се променим, не е нужно да опипваме сляпо в тъмното. В следващата част на книгата ще споделя три принципа от науката за индивидуалността, които можете да използвате вместо средните стойности: принципът на неравномерността, принципът на контекста и принципът на пътеките. Тези принципи ще ви помогнат да оценявате, подбирате и разбирате отделните личности, без да ги сравнявате със средното. Те ще ви дадат възможност завинаги да захвърлите типовете и категориите и най-после да откриете почерка на индивидуалността в собствения си живот.
Всеки от тези три принципа е свързан с някоя специфична мисловна бариера на усредняването – с определен навик на мислене и начин за виждане на нещата, който ни е бил внушен по време на Eрата на усредняването. Принципът на неравномерността преодолява бариерата на едномерното мислене. Принципът на контекста преодолява бариерата на есенциалисткото мислене. А принципът на пътеките преодолява умствената бариера на нормативното мислене.
Щом се освободите от потисничеството на тези бариери, ще може да елиминирате сляпото господство на усредняването в мисленето си. Ще можете да възприемете нов поглед към света, който разкрива скрития почерк на индивидуалността в живота ви. Това ще ви направи способни да взимате правилни решения, за да станете човека, който искате да бъдете; човека, който сте били родени да бъдете.
Чрез тези три принципа ще можем най-после да сложим край на Eрата на усредняването и да дадем началото на Eрата на индивидуалността. Ще можем най-после да накараме системата да служи на хората, вместо да принуждаваме хората да служат на системата.
Моля, споделете тази статия ако Ви е харесала!
by 
