Кризата на три-годишната възраст или още наречена „детски пубертет” е нормален и естествен етап от развитието на децата. Той се наблюдава във възрастта между 2 и половина и 3 и половина години, но е важно да знаем, че при деца с проблеми в развитието това може да се случи и много по-късно, тъй като тяхната психична възраст не отговаря на календарната. Неговата поява, обаче, означава само едно- детето се развива и пораства. Този етап се характеризира с множество откази от страна на детето да изпълнява инструкциите на възрастните, както и да прави неща, които преди е правило без предварителни уговорки и протести. Много родители се притесняват, когато детето им започне да се противопоставя и да проявява характер. Те се ядосват за това, че детето им е спряло да изпълнява каквото му кажат, а пък детето от своя страна се афектира от липсата на свобода и увеличаващите се изисквания към него. Процесът е двустранен и води до взаимно отчуждяване и негативни емоции. Това, което е важно да знаем за този етап са неговите положителни страни, както и това, че този етап не може да бъде прескочен. Той е неизменна част от развитието на всяко дете и е добре да знаем как да подходим. Също така само ако знаем причините за неговата поява, бихме могли да подкрепим децата по адекватен начин и да си спестим множество притеснения, кавги и преговори.
Всъщност три-годишнината е периодът, около който децата придобиват по-добро разбиране за себе си и за това, че те са различни от останалите хора. Започват да се интересуват от собственото си тяло, може да зпочнат да задават въпроси около раждането- особено ако предстои поява на нов член на семейството, вече все по-често използват лични местоимения. Всичко това показва как тяхната представа за света се разширява. Ако до този момент децата са искали мама да е постоянно с тях, то сега те искат да покажат, че могат и сами. Те започват да откриват все повече свои възможности и се радват на постиженията си. Опитват се да правят всичко сами, дори и да не успяват винаги. Често в този период ще чуете изрази като „дай на мен”, „и аз мога”, „не, искам сам/а”. И тук някои родители правят грешката да отговорят с реплики като „не можеш сам/а”, „остави на мен”, „още си малка/малък”. Разбира се, че няма как да позволим на едно три-годишно дете да се качи на стола и да мие прозорците, само защото е решило, че и то може да го прави, но е важно да знаем кога можем да подкрепим тези прояви и желания за независимост и кога да не го правим. Този период може да е много труден за родителите, но в същото време може да е и много благоприятен за това да покажем на децата нови неща и да потърсим тяхното сътрудничество в усвояването на нови умения, в приемането на нови домакински задължения- например да слагат чиниите в мивката след хранене или да носят сами мръсните дрехи в коша за пране. За да постигнем целта си е важно да знаем как да представим всичко това пред детето, така че то да приеме тези нови предизвикателства. Ако дадем поредната инструкция на детето, едва ли ще пожънем успех. Ако обаче превърнем тези нови задължения в игра и ги представим като нещо трудно, с което детето може да опита да се справи само, тогава то най-вероятно с удоволствие ще премине към действие. Ако обаче в даден момент преценим, че ситуацията не позволява детето да се справи само и тя е опасна за него, то също толкова важно е и да знаем как да откажем. Ако използваме думи като „не можеш сам/а”, това може само да подтисне или да разгневи дете, което туко що е започнало да открива и разучава своите възможности и умения. Важно е да бъдем подкрепящи, ако се налага-категорични, но и да не забравяме да насърчаваме опитите за независимост в други, подходящи за това ситуации. Детето трябва да се чувства важно и ценено, но и да разбере докъде се простират неговите граници. Именно това е периодът, през който всяко дете ще експериментира със своите лимити, ще тества своите възможности постоянно, ще проверява зададените от възрастните ограничения и ще сверява тяхната давност. Ролята на всеки родител е да помогне на детето да разшири своя хоризонт, но до една определена граница, съобразена с неговата възраст, способности и място в йерархията на семейството.