„Лоша майка“? „Страшна майка“? „Майка чудовище“? „Неназначила, отхвърлила, дистанцирала бащата“? „Обсебила, погълнала детето си“? „Направила го психично болно или, ако не баш болно, то поне с някакво разстройство“?
Откъде е дошла тази майка? Що за чудо е тя?
Много често, сблъсквайки се с проблем при детето, някои специалисти са склонни веднага да посочат с пръст майката, като най-големия виновник за състоянието му.
Изкарват я едва ли не плашило, виновно във всички беди. Което логично ни насочва към идеята, че ако бъде отделена, премахната, изместена, заменена, поправена, нещата ще се оправят. Но дали наистина всичко ще лъсне в един съвършен блясък?
Ще се залъгваме, че това ще се случи, докато сме сляпо вкопчени в идеята, че само майката е причината.
Но първо – тя е и следствие, не само причина.
И второ – не само тя е причината.
Да се огледаме наоколо!
Къде е бащата?
Британският детски психиатър Пол Холмс, автор на книгата „The Inner World Outside“, стъпвайки върху идеите на други двама автори: Бийон и Уиникът, пише за майката като за емоционален контейнер на детето си, поемащ емоциите му, преработващ ги и връщащ му ги в по-смилаема форма; развивайки темата, той говори и за бащата като контейниращ емоциите на майката, за да успява въпросната да бъде „достатъчно добра“. В по-добрия случай сякаш става въпрос за хармонично работещ триъгълник (нали се сещате за математическото – за да има плоскост, трябва да има три опорни точки)
Но какво се случва в реалността?
Според моите наблюдения, голям брой мъже възприемат раждането на детето в семейството като раждането на натрапника. Жак Лакан употребява този термин по отношение на раждането на сиблинга, употребявам го и аз, и ето защо. Огромен брой големи мъжаги се сдобиват с дете, бидейки пораснали на години и оставайки супер недозрели откъм психо-емоционално развитие. Те са абсолютно неготови да се грижат за някой друг и да жертват част от личните си интереси и комфорт.
Те сключват брак с партньорка, търсейки в същата не жена – личност, бъдеща майка на общото им дете, а жена – заместничка на собствената им майка, „Мамчето“, с което най-сетне е възможно да се спи. И изведнъж … „Мамчето“ ражда дете и мъжагата – равностойния (уж) партньор – се превръща в голямо недоволно дете, което сутрин се завива през глава щом чуе плача на натрапника – бебето, който бяга да пие бира с приятели, докато майката къпе мъничето, вместо да се включи в процеса като истински татко; който, прибирайки се от работа, се затваря един на един с телевизора, с чаша в ръка; който хленчи, че детето му пречи за това или онова, че го ощетява; който спи в отделна стая, обиден на „мамчето“, etc..
Недозрелият до етапа, в който е нормално да можеш да поемаш грижи за другите, мъжът в такава ситуация прилича на „подрастващия недорасъл“, комуто са навързали грижите за по-малкия член на семейството (натрапника).
Вече споменатият френски психоаналитик Лакан е предложил такава метафора: „Майката е подобна на гладен крокодил, желаещ да погълне детето и да го върне в утробата си, и само бащиният фалос, застопорил устата на крокодила, е способен да спаси детето от поглъщането.“ Тоест, за да не се случи „поглъщането“, трябва да има някой трети – законът, забраната, затворената врата на родителската спалня. Но ако този трети е някак мек… не особено мъжки, не особено потентен да изпълнява функциите си, свил се в другата стая, бягащ, криещ се… Или намиращ се в някоя друга крайност… Ако отношенията между съпрузите са под въпрос. Какво й остава на майката?
Сещате се…
А ние я сочим с пръст – „страшната българска майка“, „майка-педофилка“, без да си даваме сметка, че тя е само част от пейзажа, една от съставките в супата. (Да обвиняваш за всичко само един човек, е другата крайност на това да му приписваш цялото всемогъщество. Но доколко това е уместно в случая?)
„Където има лоша майка има и лош баща“, казва руският психолог И. Млодик. Очевидно е, че „лошата“ майка, „обсебила“ детето и „дистанцирала“ бащата, не е сама по себе си лоша. Багрите в семейния пейзаж е забъркала не само и единствено тя, нещо е добавил и бащата. И колкото въпросната да избира жълто, ако към него непрекъснато се примесва синьо, то в края на краищата в палитрата ще цъфне зелено и никакво жълто няма да излезе (както се очаква от нея – „достатъчно добрата“)!
Семейните проблеми, в които като правило са замесени и страдат децата, обикновено се явяват проблемите на взаимодействието, и да възлагаш отговорността за същите върху плещите само на единия партньор (в случая майката) е просто немислимо!
„Детето е симптом на родителиТЕ“, то се ражда и се формира в отношенията. Семейството е система, в която всеки един елемент допринася за характера на функционирането ѝ. Така че…. Съществува едната страна на нещата (майката), но съществува и другата (бащата)… и, може би, не една…
За да може да влезе в качествени, равностойни отношения с жена си, мъжът би било добре да е приключил отношенията със своята собствена майка, с помощта на собствения си баща (или някой изиграл тази роля). И да… излиза, че „недораслият“ мъж, и той не е само причината на дисфункцията в отношенията с жената и детето си, но и следствие на някаква дисфункция в собственото му семейство.
И докато някои бичуват „майката-крокодил“, нека и бащата се вгледа: какво място заема в семейството, каква функция и роля изпълнява, доколко тя се явява истински мъжка, доколко изобщо той се явява баща, партньор, респективно любовник на майката. И доколко не се нуждае от помощта на специалисти и той?
Зададен въпрос – половин отговор.
Успех в намирането на другата половина!
редакция: Галя Йоргова
Моля, споделете тази статия ако Ви е харесала!
by 
