Мозъкът лекува

„Мозъкът лекува” – напук на скептиците

Те мислеха, че мозъкът
е твърде сложен.

Оказа се, че именно неговата комплексност
може да бъде в основата на нов вид лечение.

Благодарение на вашия мозък прочетохте това. Благодарение на него можете сега да повдигнете ръката си, да раздвижите пръста си, да мигнете нервно и да напуснете тази страница. Но можете и да направите друго – да прочетете текста до края. Нищо чудно да се окаже важен.

Преди 7 години в книгата „Невероятният мозък” Норман Дойджи (психиатър, психоаналитик и изследовател) представи на света идеята за невропластичността – способността на мозъка да променя собствената си структура. Тази му способност не само осигурява по-пълноценен начин на живот на мнозина, но успява да излекува мозъчни заболявания, досега смятани за нелечими. Ако се чудите дали материята нe е твърде сложна и академична – не се тревожете. Не са нужни специални познания, за да прочетете и разберете новата книга на Дойджи – „Мозъкът лекува”. Той пише достъпно, въпреки че нито за миг не профанизира и не подценява науката. Единственото, което Ви е нужно в началото, е да си спомните, че мозъкът е генералът във Вашето тяло. Той е този, който раздава команди, приема оплаквания, разпуска за почивка. Но също така и зависи от своите подчинени – ако те го саботират, няма как да се осъществи успешна акция. Оказва се , че не само мозъкът влияе върху тялото, а и тялото влияе върху мозъка. Необходима е двупосочна комуникация за успешно лечение.

За съжаление понякога генералите биват ранени: инсулт, Паркинсон, аутизъм, тумори, множествена склероза, умствено увреждане – хората, получили тези диагнози обикновено се сбогуват с надеждата. Според конвенционалната медицина подобни болести са нелечими. Скептично се гледа на всяко твърдение, че мозъкът може да се променя. В „Мозъкът лекува” Дойджи събира множество доказателства, че това е възможно. Той обикаля света и търси учени-експериментатори в сферата на невропластичността, които лекуват чрез енергията – светлина, звук, вибрация, екетричество или движение. В книгата са разказани истински истории за подобрението и дори за изцелението на пациенти с изброените по-горе фатални диагнози.

Чудото е възможно!

Ян – жена с хронична болка. Джон – мъж с Паркинсон. Уил – дете с аутизъм. Габриел – жена с мозъчно увреждане. Тези хора живеят на страниците на „Мозъкът лекува”, защото са имали късмета да не се поддадат на отчаянието, а напротив – потърсили са алтернативно лечение. В момента Ян не взима никакви болкоуспокоителни. Джон може да измине 8 киломерта на ден. В рамките на година Уил започва да съставя изречения. Габриел може да шофира и да се движи сама. Тези промени са възможни чрез неинвазивни методи като звукова и светлинна терапия, мозъчна гимнастика, електрически импулси и други, които целят да пробудят самоизцелителния капацитет на мозъка. Подобни открития са повече от значими във време, в което честотата на мозъчните заболявания се увеличава. От аутизъм например преди петдесет години е страдал един човек на 5000. Днес шокиращата статистика казва: един на 68.

Дойджи знае, че това може да се промени. Той потвърждава, че процесите, случили се в мозъка, са обратими, но същевременно напомня:

Да заявиш, че мозъкът може да се лекува, очевидно не отговаря на твърдението, че той винаги може да се излекува. Това, което твърдя аз, е, че мозъкът е много по-податлив на лечение, отколкото се смяташе досега.

Принципите на невропластичността могат да бъдат използвани от всекиго – както за лечение, така и профилактично. При мозъка работи правилото „ползваш, или губиш”, затова се грижете за него – не му позволявайте да закърнява. Ако сте дочели този текст, значи мозъкът ви е поработил добре. Следователно нищо не сте загубили.

А прочетете ли цялата книга, гарантирано ще излезете на печалба!

*Документалният филм, който разказва за откритията на Норман Дойджи, описани в първата му книга „Невероятният мозък”, гледайте тук.

Писмо от Африка

През септември 2008 г. получих следния имейл от Джон Пепър:

Живея в Южна Африка и от 1968 г. боледувам от Паркинсон. Правя доста физически упражнения и съм се научил да използвам съзнателно мозъка си, за да контролирам движенията си, които обикновено се ръководят от подсъзнанието. Написал съм книга за личния си опит, но професионалистите я отхвърлят, без да са изследвали случая ми, тъй като външно вече не приличам на болен от Паркинсон. Вече не вземам лекарства за БП, въпреки че все още проявявам повечето симптоми. Всяка седмица ходя по двайсет и четири километра, правя по три разходки от по осем километра. Глиалният невротропен фактор, произвеждан в мозъка, изглежда е успял да възстанови увредените клетки. Но те не могат да излекуват причината за БП, затова, ако престана да се упражнявам, състоянието ми веднага се влошава отново… Сигурен съм, че мога да помогна на много пациенти, които току-що са получили диагнозата си, ако просто започна да ги насърчавам да се упражняват редовно. Моля ви да споделите с мен какво мислите по този въпрос.

Мислех си, че колкото и пресилено да звучи, Пепър, борейки се с някои от аспектите на Паркинсон с примитивния си нискотехнологичен подход, вероятно наистина бе успял да задейства процеса на невропластична промяна в мозъка си. Глиалният невротропен фактор ГНФ (GDNF) е мозъчен фактор на растежа. Той действа като обогатяващо вещество, което спомага за растежа в мозъка. ГНФ е изграден от глиалните клетки – един от основните видове клетки в мозъка. 15% от нашия мозък се състои от неврони, останалите 85% са глиални клетки. Учените дълго не са успявали да открият глиалните клетки, тъй като са смятали, че те са просто „опаковъчен материал“ на мозъка; че просто обграждат и подкрепят далеч по-активните ни неврони. Сега вече знаем, че глиалните клетки непрекъснато общуват помежду си, взаимодействат си с невроните и модифицират техните електроимпулси. Освен това те „защитават“ невроните, като им помагат да установяват връзките в мозъка, да ги разграждат и да установяват нови връзки.20 Франк Колинс и колегите му откриват ГНФ21 през 1993 г. и установяват, че те допринасят за пластичната промяна в мозъка, като подкрепят развитието и оцеляването на невроните, произвеждащи допамин (именно клетките, които измират при болестта на Паркинсон). Колинс веднага си задал въпроса дали не биха били полезни при лечението на Паркинсон. ГНФ също така помага и на нервната система да се възстанови след нараняване.

Пепър знаел, че според най-новото откритие на Майкъл Зигмунд и колегите му, физическите упражнения увеличават ГНФ при опитните животни в лабораторни условия.22 Отговорих на имейла му:

Не съм експерт по Паркинсон, но съм в контакт с хора, които вече постигат забележителен прогрес, който досега се смяташе за немислим при неврологичните заболявания, като прогресивната множествена склероза например, така че намирам вашата история за изключително завладяваща и знам – от собствените си източници, – че физическите упражнения вече дават доста положителни резултати при БП, като съм разговарял с много хора, които са експерти в тази област и в областта на невронните стволови клетки и които изказаха мнението, че интензивните разходки, правени от вас, им се струват точно необходимата доза.

Докато си кореспондирахме, се изясни, че той не твърди, че напълно се е излекувал от болестта; по-скоро смяташе, че докато поддържа системните си разходки, може да върне хода на основните двигателни симптоми на Паркинсон. Но тези промени бяха успели да му помогнат до такава степен, че вече не страдаше от общата инвалидност на БП и водеше пълноценен живот. „Срам ме е да умра, притежавайки цялата тази информация – пишеше той, – без да мога да помогна с нещо на пациентите с Паркинсон.“

***

Светлината нахлува в организма ни,
без да го осъзнаваме

За щастие, светлината – дори естествената светлина – не се нуждае от оптични фибри и хирургическа намеса, за да проникне дълбоко в мозъка ни. Свикнали сме да смятаме, че кожата и черепът са абсолютни прегради за светлината, но грешим. Енергията от нормалната слънчева светлина преминава през кожата ни и влияе върху кръвта например. Обявата за лекцията споменаваше като пример лечението на „жълтеница при новородените“. Жълтеницата при новородените, или пожълтяването на кожата и очите, се получава в случаите, когато черният дроб на новороденото е все още недоразвит и не е напълно подготвен да изпълнява всичките функции на метаболизма. Ние постоянно произвеждаме нови червени кръвни телца и така подновяваме запасите си; новите заместват старите, а старите се разграждат. Жълтеницата при новородените се появява, когато в тялото се натрупа химичното съединение билирубин (от жлъчката), произведен от старите червени кръвни телца при разграждането им. Около половината новородени бебета имат жълтеница. Тя обикновено трае само няколко дни, но ако се задържи, може да се превърне и в сериозно заболяване, което – оставено без лечение – води до натрупване на билирубин в мозъка и до перманентно мозъчно увреждане.

Тъй като лекарите с все по-голям успех спасявали живота на недоизносените бебета, жълтеницата при новородените започнала да става все по-голям проблем. В Есекс, Англия, имало една бивша военна болница от времето на Втората световна война. Сградата разполагала със слънчев заден двор с южно изложение, който бил посветен на грижите за новородените с жълтеница. Завеждаща отделението била сестра Дж. Уорд – известна с уменията си да отглежда малки кученца. Тя обикновено изваждала от инкубаторите най-крехките бебета и ги закарвала на свежия въздух навън, в слънчевия двор на болницата, макар че тези нейни импулси понякога тревожели колегите ѝ. Но бебета, за които се грижела Уорд, бързо се оправяли.111 Един ден тя съблякла едно такова бебе и нерешително го показала на дежурния лекар. На мястото, което Уорд излагала под слънчевите лъчи, коремчето на това бебе вече изобщо не било жълто.

Никой не я вземал на сериозно, докато един ден лекарите случайно забравили на прозореца епруветка с кръвна проба на бебе с жълтеница. Епруветката останала изложена на слънчевата светлина в продължение на няколко часа. Когато върнали пробата, кръвта се оказала напълно в нормата. Лекарите били убедени, че е станала някаква грешка. Но когато д-р Р. Х. Добс и д-р Р. Дж. Кремър продължили изследванията си, установили, че излишният билирубин в пробата някак си се е разградил, обмяната станала от само себе си, така че кръвта в епруветката вече показвала нормално ниво на билирубина. Дали това обяснявало чудодейното оправяне на бебетата, които сестра Уорд излагала на слънчевата светлина?

Изследванията скоро доказали, че светлинните вълни на видимата синя светлина – преминаващи през кожата и кръвоносните съдове на бебетата и достигащи кръвта, а вероятно и черния дроб – са причината за този чудодеен целебен ефект. Оттогава станало обичайна практика жълтеницата да се лекува чрез излагането на светлина. Случайното откритие на сестра Уорд доказало, че ние съвсем не сме толкова непрозрачни, за колкото се мислим.

***

ХОРАТА, НЕОБУЧЕНИ в медицинската професия, едва ли могат да си представят до каква огромна степен парадигмата за неизменчивия мозък е обсебила медицинската практика. Тази парадигма е оказвала продължително влияние върху идеите на няколко поколения, изучаващи патологията и дегенерацията на мозъка, диагнозата и прогнозата; тя винаги е определяла кои лечения биха могли да се покрият от застраховките и за кои изследвания основните агенции биха отпуснали субсидии.

Клинично погледнато, идеята, че мозъкът нито може да се променя, нито да се лекува, постоянно се самозахранва. Ако един лекар заяви на току-що претърпелия инсулт пациент, че през следващите шест месеца състоянието му ще се подобри съвсем малко (докато отокът и химичните промени в мозъка му все още се възстановяват), а после то ще се стабилизира и след това вече няма да има абсолютно никакво подобрение, пациентът – ако е отстъпчив –изобщо няма да си дава труда да прави опити за подобрение и просто ще приеме, че всички следващи терапии са безсмислени. Неговитевече увредени мозъчни веригинай-вероятно ще атрофират още повече, тъй като мозъкът работи на принципа илиползваш,илигубиш. Така негативната прогноза на лекаря се превръща в самоизпълняващо се пророчество.

Докато се занимавах с изследванията за тази книга, постоянно наблюдавах тъкмо обратното: лекари, лекуващи пациенти, които отбелязвахареалноподобрение. Забелязах и огромния диапазон от реакции на традиционните лекари спрямо подобрението, постигнато от невропластиците. Повечето лекари от конвенционалната медицинска практика посрещаха тези пациенти с огромна изненада и радост за подобрението им – те ги поощряваха и проявяваха любопитство към процеса на изцеление. Започваха да препращат и други пациенти към невропластика, помогнал толкова много. Но печално често научавах от някои пациенти, че техните лекари бяха реагирали с безразличие и пренебрежение, а неколцина от тези професионалисти едва ли не се бяха разтревожили от самата идея, че пациентите им са постигнали подобрение. Спомням си как един такъв лекар – един от пазещите – на бърза ръка бе стигнал до заключението, че първоначалната диагноза със сигурност е била погрешна – въпреки че (колко се изненада, когато му го припомниха!) самият той бе дал въпросната диагноза, документирайки я най-подробно. Спомням си и още един лекар, който бе казал на пациентката си, че за нея не може да се направи нищо повече. Месеци по-късно тази пациентка се бе върнала в постоянно препълнения му кабинет, за да сподели, че е постигнала подобрение с помощта на някакъв нов метод. Скептичният лекар я бе прегледал отново, използвайки обективни параметри, които бяха потвърдили, че състоянието ѝ наистина рязко се е подобрило. Лекарят сякаш за миг се заинтригувал, но точно в този момент погледът му внезапно се спрял върху часовника и той – като знаел, че чакалнята му е претъпкана с други пациенти – веднага извикал следващия, без дори да я попита как точно се е излекувала. Лекарят вероятно не повярвал на това, което вижда, понеже бил сигурен, че „на теория“ то не е възможно.

Издателство „Изток-Запад“