Познавате ли лекарство, което лекува всяка душевна рана? Не!? Няма такова!? Не сте чували…!? И все пак…, замислихте се, нали!?… Има! И то се нарича любов към самия себе си. Опитайте го тогава, когато ви боли най-много. Вълшебно е!
Какво означава „да обичам“?
В речника четем, че думата се използва като синоним на „любов“ и изразява наличието на чувство на симпатия, грижа, предпочитание и/или привързаност към друг индивид или обект. А защо не и към себе си? Не минава ли любовта към всеки друг през любовта към нас самите? И можем ли да дадем нещо на другите, ако не го носим в себе си. „Да обичаш ближния както себе си“, ни учи Исус, Мат. 22:34, а Буда казва: „Ти, колкото и всеки друг, заслужаваш собствената си любов“.
Защо тогава понякога ни е толкова трудно да усетим това?
Нека обърнем поглед назад към историята на човечеството. Преди около 50 000 г. Хомо Сапиенс като че ли изведнъж се оказал в състояние да мисли и не просто да мисли, а да си мисли „какво ли си мислят другите за мен“. Това „мислене“ започнало да се случва толкова често и интензивно, че Човекът си създал един вид вътрешен образ-близнак, нашият АЗ. Този АЗ му помагал да улеснява живота си, да твори изкуство, да предвижда последствията от постъпките си… Но също така започнал и да му пречи, като го карал да страда, когато някой не го харесвал или пък загубел репутацията си сред общността например. Емоциите като Срам, Вина, Страх от отхвърляне се породили именно вследствие на интерпретацията на социалните ситуации, т.е. вследствие на самото мислене. Рефлектирайки, ние не искаме да изглеждаме зле в очите на другите, камо ли да бъдем заклеймени като егоисти или самовлюбени нарциси. А без общността закъде сме?
В допълнение, еволюцията е карала нашия мозък да съхранява всяка информация, свързана с оцеляването ни при опасности, за да ни запази като вид. Този режим на работа на нашия ум ни кара и днес да сме много по-внимателни, когато става въпрос за негативното.
Да сме по-добри с всеки следващ път се научаваме още през първите години от живота си. Важните за нас хора – родители, учители или други авторитети, често и интензивно ни „критикуват“ с цел да ни „помогнат“ или да ни „предпазят“ от „грешки“. Така, когато пораснем, ние продължаваме да „чуваме“ техните гласове, без да подлагаме на съмнение верността на твърденията им. Те са станали част от нас самите. Разликата между този идеален АЗ, който са искали да станем, и нашия реален АЗ понякога е огромна. Самочувствието ни страда, не защото не сме красиви, умни и успешни, а защото откриваме несъвършенствата си и се вторачваме в тях.
Психолозите отдавна са усетили, че много от проблемите ни изобщо нямаше да съществуват, ако се обичахме малко повече. Как да повдигнем и стабилизираме самочувствието си обаче? Експертите ни насърчават да мислим позитивно, да броим постиженията и хубавите си качества, да се борим с фалшивия срам и екстремната скромност. Една доза любов може да направи живота ни по-щастлив и успешен, да! Започваме да спазваме тези рецепти – лепим бележки по огледалата си със себеутвърждаващи формули: „колко силни, прекрасни и специални сме.“ Хвалим се и си правим комплименти. Казваме си „колко много се обичаме“… Днес знаем – директните опити да оправим отношенията със себе си почти не работят или действието им е с краткотраен ефект. Нещо повече – тези методи се оказват понякога дори контрапродуктивни. Те връщат отново на фокус „идеалния“ ни АЗ, който всъщност НЕ сме! Желанието ни да изградим едно завидно самочувствие се сгромолясва, защото го свързваме отново със стремежа си към постижения. А колкото повече себеоценката ни зависи от Успеха, толкова по-долу се оказваме, когато не достигнем нещо. Можем ли в реалния живот да бъдем винаги единствено и само успешни?
Повечето от нас черпят самочувствие именно от това, че са нещо специално, че имат постижения, че са значими и важни за други хора. И тук започват и проблемите ни, защото това ни поставя в условия на съревнование, а там има винаги и някой, който е по-добър от нас. Същевременно всеки има и своите недостатъци, и грешки. Та нали и най-страхотните хора не получават комплименти, признание и внимание непрекъснато! Защо да искаме невъзможното за нас? Не са ли именно дефицитите ни тези, които ни свързват с другите? Вместо непрекъснато да се конкурираме, нека проявим съчувствие и търпение към себе си и да си напомняме, че проблемите, грешките, пораженията са част от опита ни като живи Човешки същества.
Себеусещането не е просто резултат от оценки, похвали, възхищение и уважение, а от способността ни да се обичаме и приемаме такива, каквито сме! То идва пак от там, от детството –от сигурната връзката със значимите за нас хора, които са ни подкрепяли, засвидетелствали обич и внимание, дори когато не сме отговаряли на очакванията им, независимо от постиженията и качествата ни – т.е., обичали са ни безусловно! Същото важи и за любовта към нас самите. Това не значи да спрем да искаме да променяме себе си към по-добро. Но преди това нека признаем наличието на хубавото в нас и спрем да се борим със себе си. Да насочим вниманието си не към чувството за собствената си безполезност, а към това за какво ни бива и да пристъпим към действие! Да поемем отговорност за живота си, като осъзнаем собствените си нужди, потребности и цели и тръгнем сами към тях, вместо да се сърдим, че не получаваме достатъчно от другите.
Себесъчувствие и любов към себе си се постигат като престанем да си лепим етикети. Когато започнем да говорим със себе си като с най-добър приятел – откровено, искрено, подкрепящо и неизискващо.
Човек може и трябва да обича себе си! Тук не става въпрос за това да сложим розовите очила и да се потопим в света на позитивното мислене като си внушим несъществуващи неща, не! По-скоро да си спомним в труден за нас момент как бихме се отнесли към скъп човек и да направим същото и за това същество, което живее вътре в нас – нашият АЗ – съвършен в своето несъвършенство!
Моля, споделете тази статия ако Ви е харесала!
by 
