По рафтовете нa почти всяка една книжарница откриваме раздел “приложна психология” с изобилие от литература, насочена основно към темата “самопомощ”. Няма лошо в това човек да си помага сам с помощта на подобна литература. Това, обаче, крие известни рискове – рискове, които понякога пораждат желание да възкликнеш: “не прилагайте тази психология!”
Книгите от тази рубрика обхващат най-различни теми и сочат най-разнообразни начини за самопомощ. Няма да ги изследвам всичките, ще спра върху няколко, които ми правят особено впечатление.
Книги по психосоматика.
В тях обикновено се дават интересни таблици от сорта на “болест-причина”, “болест-емоция”. И ето, например, четем:
проблем: “Спазми на коремните органи”;
вероятна причина: “Страх. Спиране на някакъв процес”;
нов мисловен модел: “Доверявам се на жизнените процеси. Чувствам се в безопасност.”
И ето че ни се дава вероятна причина, сочеща определена причиняваща телесното страдание емоция и вид “неправилна” мисъл, като ни се предлага решение под форматa на “правилна” (противоположна) емоция и нов (отново противоположен) мисловен модел.
Какво може да направи човек, насочил се към самопомощ по този начин? Вероятно, да спре да се страхува, щом усети полъха на страхa? И да, той ще се напъва и ще се спира…. Но къде ще отиде страхът тогава?
Ето го препъни-камъчето!
Реално нещата с психосоматиката (а тя се явява обект на изучаване и от дълбинните психотерапевтични методи) стоят по абсолютно обратен начин.
Не защото (вероятно) изпитваме страх, получаваме коремните спазми, а защото не сме в състояние да оформим изцяло в психиката си този страх – тази силна емоция/афект. Вместо да я изпитаме истински, да я разпознаем, да я разберем, да я артикулираме, ние я гоним (за да не получаваме спазмите) и тя, изгонената от психиката отива къде? Един от вариантите – в сомата (тялото)! Ти я гониш през вратата, тя влиза през прозореца. “Психо-” и “сома-” са като скачени съдове.
(Вдъхновено от уебинара по психосоматика на “Институт Психологии и Психоанализа на Чистых Прудах”)
Ето защо за такъв вид самопомощ е необходимо да има и помощ. Напълно е възможно “причинната” емоция за телесното страдание да бъде именно страхът. Но въпросът “Какво да се прави с тази емоция?” е много съществен. Едно е да се опитваш да я “анулираш”. Съвсем друго е да си дадеш разрешение да я прочувстваш и да я разбереш, постигайки произхода и значението й.
Знаете ли историята на Ошо, занощувал на едно летище?
Той дълго не можел да заспи, измъчван от лая на глутница кучета отвън. Както и да се опитвал да се абстрахира от досадните звуци, нищо не му се получавало. И тогава той започнал да се вслушва в този лай, наблюдавайки “солата” на отделните кучета, встъпването на нови гласове, внезапните замлъквания, после “хоровите” баукания, по-тънки, по-дебели, по-плахи, по-настоятелни и груби, ритмични или хаотични… И така, слушайки и наблюдавайки той най-сетне заспал.
Нали разбирате паралела? Не с отмяна, а с вникването се случват нещата. Ние не можем да отменим нещо съществуващо, но можем да се опитаме да го познаем и то ще придобие нови оттенъци и вероятно ново значение и роля за нас.
Книгите, внушаващи всемогъщие.
Тези книги ни призовават да включим нашето всесилие, за да реализираме всичките ни планове, да си сбъднем всичките ни желания и мечти (с афирмации, визуализации, позитивно (уж) мислене и т.п.). Натъртва ни се, че всичко (ама ВСИЧ-КО!) си зависи само от самите нас – ние, нашите желания и мисли се явяват първопричина за каквото и да е ставащо в нашия живот…
Уви, изначално подобна установка е абсурдна. Ако (хипотетично) има поне един всемогъщ, това логично прави другия не-всемогъщ. Тоест, или ти си всемогъщ, а всички останали не са (всичко останало не е), или някой друг е, но това не си ти. Няма как всички да сме всемогъщи. Докато авторите на подобни книги го твърдят на всеки един от нас, най-вероятно бидейки сигурни, че и те самите са!
Но… “Човекът е творец и е сътворен”, казва доктор Давид Иерохам /психиатър, психотерапевт, психодрама-терапевт/
“Аз съм всемогъщ!” – е една коварна мисловна клопка. Щом съм всемогъщ, значи всичко става по волята на моята мисъл или действие… Но тогава, и войните, и болестите, и нечия глупост се случва заради мен? А като искам те да не се случват, а някъде се разрази поредна? Как ли ще се чувствам? Като недостатъчно поискал; като “смотан слабак, неуспяващ да управлява Вселената”?
Как ми помага това, освен че ме вкарва в безкрайно чувство за вина и безпомощност? (всемогъщие – всевиновност, своята собствена или пък проектирана в другите).
След статията ми “Дишай свободно – ти не си всемогъщ!” получавах отзиви от сорта: “колко е освобождаващо да осъзнаеш, че не всичко зависи от теб!”, “благодарение на статията ми светна защо получавам паник атаки” и т.п..
Да вметна за паник атаката…
Тя може да се явява един много логичен развой на убедеността за всесилие (без да твърдя, че само това може да бъде причината, разбира се). В момента, когато реалността те сблъсква с това, че нещо все пак не зависи от твоята мисъл и воля – ти реално “умираш” в образа си на “всемогъщ”… Това “умиране”, ако не е било осъществено на определен много по-ранен етап на живота, би могло да бъде преживяно с цялата гама на чувствата, изплакано и пуснато в други условия, специално създадени за “целението” на подобен тип душевни рани (говоря за психотерапията, разбира се).
Има много повече смисъл и здравословност в това наред с МОГЪЩието да разберем и нашите оГРАНИчения. Да знаем – докъде сме, бидейки свободни от плена на илюзията, че можем там, където не можем; да си даваме сметка за своите реални дадености и граници, заставайки лице в лице пред истинските СЕБЕ СИ.
Там е парадокса – в точката на сбогуване с всемогъщието и докосването до собствените ни лимити се ражда нашата реална сила.
И още един тип книги, които ще засегна.
Книгите с притчи и терапевтични приказки.
Според мен, те се явяват инструмент от сорта на интерпретацията в психотерапията.
Интерпретацията, не бъде ли казана в точен момент и на точно място, лесно се плъзга в графа “дива”, удебелявайки защитната броня на човека, както и затваряйки пътя към вчувстването, осъзнаването и дълбокото постигане на нещата.
Основателят на метода “Позитивна психотерапия” Носрат Песешкиан казва, че докато религията (тук бих вмъкнала и педагогиката) ни казва какви трябва да бъдем, психотерапията работи с въпроса – какви сме и какво ни прави такива, каквито сме?
И тук за пример ще взема притчата за “гнилите картофи”, която често се споменава във връзка с “необходимостта” да се прощава.
На това място бих искала да очертая още една граница в духа на Песешкиан – докато общоприето прошката се явява Акт, то в психотерапията тя е Процес, представляващ редица “актове”, обусловени от различни сменящи се емоционални състояния; тя е път – път на скръбта по загубата (на представата за идеалния друг, на неслучилото се щастие, на несбъднатата мечта и т.п.) и сбогуване със същата загуба. И, докато нашето социално или религиозно чувство ни казва “трябва да се прощава”, психотерапията по-скоро изследва “какво ни пречи да простим (да се простим) истински”, като думата “трябва” си няма място тук.
Притчата за “гнилите картофи” сравнява нашите обиди, гнева, разочарованията, чувството за несправедливост с картофи, върху които е издълбано името на разочаровалия ни човек или обстоятелство; с времето тези картофи започват да гният, като в притчата се казва, че собствената ни душа започва да заприличва на “зловонна торба с гнили картофи”. Доста силна метафора, която, обаче, бъде ли сервирана сама по себе си, без адекватен коментар и професионална психотерапевтична работа, може да свърши точно обратна на процеса прошка служба. Отвращавайки се от сравнението на нашата душа с “тази гадост” ние, естествено, бързаме да не приличаме на нея, като прескачаме стъпките на процеса прошка (а тоест и стъпките на скръбта и сбогуването), за да “не миришем”, уж…
Реално, обаче, се оказва, че не сме извършили никаква прошка, защото бързайки да стигнем края на пътя не сме направили необходимите крачки, една от които – доста значимата – се явява разпознаването, присвояването и изживяването на НЕжеланието да простиш.
Често невъзможността да простим се корени именно в това, че подминаваме докосването до съвсем човешкото “не мога да простя”. Прескачайки го, ние така и не стигаме края на пътя, увенчаван Прошката и Смирението, като тук не говоря за “овчето” смирение, а за едно от съвсем друг характер и духовно ниво.
Пътят към високото и светлото лежи през дълбокото и тъмното, докато възприетата под натиска на социална желателност, тази притча, автоматично ни отказва от последното (тъмното), лишавайки я от същностния й смисъл, а той е – да пре-ра-бо-тим обидите си, вместо да ги трупаме в “торбата”, а нас ни отказва – от извървяването на пътя и … от самопомощта.
(Вдъхновено от позитивен и психодрама терапевт Боряна Чалъкова)
Прекрасно е да се стремим да си помагаме сами, но да не забравяме, че и тук важи принципът на целителите: “НЕ НАВРЕДИ!” Ако пък не сме сигурни, че ще го спазим, а още повече, ако виждаме, че нещата взимат не точно този обрат, който очакваме да последва след четенето на подобен вид литература, да не се срамуваме да потърсим ПОМОЩ ЗА нашата САМОПОМОЩ.
Моля, споделете тази статия ако Ви е харесала!
by 
