Позитивната психотерапия

Позитивната психотерапия

Позитивната психотерапия е един от съвременните методи за психотерапевтично повлияване на много и различни проблематики. Елегантната й структура, и възможността в нея да присъстват множество различни техники от различни теоретични направления, я прави удобен метод, който би могъл да отговори на индивидуалните потребности на всяка личност, като клиент и на всеки специалист, като психотерапевт.

В основата и стои виждането за цялостност и единство на психиката по отношение на значението на различните конфликти и проблеми.

Според създателя и Н.Песешкиан, е неприемливо в конфликта да се вижда само трудност и страдание, без да си дадем сметка, че самият конфликт съдържа в себе си и шанса за неговото разрешаване. В този смисъл, ако успеем да открием позитивното, цялостното послание на даден проблем, или симптом, ние бихме предприели и правилните начини за справяне. Така например страха е способността да се предпазим от някаква опасност, учтивостта е умението да поддържаме на всяка цена социален „мир” с околните, а откритостта е възможността да изразим собствената позиция, дори в разрез с тази на останалите. По подобен начин всяка една проблематика, която обикновено предизвиква страдание в нас, би могла да се разгледа в нейният позитивен, цялостен смисъл, за да се открият съдържанията, които носят печалба на личността. Точно откриването на подобна вторична психологична печалба е и първата задача в психотерапевтичният процес в позитивната психотерапия. Това е и така наречения първи терапевтичен етап – „Наблюдение и дистанциране”.

Когато говорим за справяне с тревожни разстройства и по-специално за паническо разстройство, първата задача е да се проследи, при какви обстоятелства възникват симптомите, от които личността страда. Това е така нареченият актуален конфликт /АК/. Много често клиента е „сляп” за подробностите около ситуациите, при които реагира със симптоми на тревожност и паника, и често казва, че паниката идва изведнъж, без причина. Това от една страна може да са определени интерпретации на телесните функции, които са преувеличени, от друга може да са различни предстоящи дейности и действия, в които човек трябва да се справи по определен начин, и са натоварени със силни значения за него самия, може да са определени взаимоотношения с околните, които човек преживява като застрашаващи и опасни, както и може да бъде преработване на актуални и бъдещи събития чрез средствата на фантазията, през призмата на миналия опит. Така позитивната психотерапия определя и четирите области на конфликта, а именно:

1. Тяло/сетива
2. Дейност/разум
3. Контакти/ традиция
4. Фантазия, бъдеще/интуиция

Много често в ситуации, които се появяват симптомите на паник атаките, човек инвестира прекалено много енергия в областта „фантазия” и реагира на този конфликт със средствата на тялото. Така много и различни чувства и преживявания не се изживяват спонтанно, а чрез телесни симптоми. Много подходящи в този случай са метафоричните средства, с които много силно борави позитивната психотерапия – езикови картини, пословици и поговорки, приказки и притчи, които чрез народните мъдрости и много богатата си образност хвърлят „мост” към актуалната проблематика, през погледа на метафората. Много често, човек свикнал с начина си на преживяване, мислене и действие, може да открие тези свои модели само през тази метафора, която онагледява него самия.

Позитивната психотерапия работи в психодинамика и след като човек успее да осъзнае своята актуална ситуация, която предизвиква тревожност и начините, по които реагира по отношение на конфликта, си задава въпроса, как се е стигнало до тук. В духа на позитивната психотерапия може да се каже, че човек страда всъщност от своите способности, които е развил в жизнения си път, и които са му помагали, и са били необходими за неговата адаптация към взаимоотношенията му с другите и света по принцип, в моментите, когато са се изграждали. Така изследвайки своето минало разбира, защо е било необходимо да развие в себе например една сдържаност и учтивост, или защо импулсивността и борбената откритост с другите е била важна за него, както и много други способности.

Песешкиан разделя тези способности у всеки, на две основни групи – способности за обич и способности за познание, съответно първични и вторични. Така първичните са способностите, благодарение на които човек успява емоционално да преживява биването си в света и взаимоотношенията с другите, а вторичните са способностите, които възприема, за да се впише в социалните норми на времето и обществото, в което живее. Как тези способности ще бъдат развити в жизненият път на всеки, зависи от много фактори, но най-вече от ранният опит, който човек има. Така в едно семейство, най-важни може да са ред, точност, пестеливост /включително и емоционална/, докато в други семейства на първо място може да се слагат откритостта в отношенията и емоционална топлота.

Изследвайки този ранен опит човек успява да види, как се опитва да напасне своят отдавна създаден модел и в актуалните си ситуации, които имат различни изисквания към него, от времето, в които модела е работел успешно. Така той се изправя пред трудността да живее във време различно от това през неговия ранен опит, с различни правила, да общува с хора, с различни концепции, но да мисли и действа само през способностите и концептите, които е изградил преди. Така се изправя пред задачата, да развие и други свои способности, или по друг начин казано, да използва вече развитите в друг различен аспект в своето ежедневие. Прекалено учтивият и съобразяващият се с другите, трябва да пренесе същата тази способност и към себе си. Ако той е винаги учтив с другите, това често означава, че е неучтив и прекалено нападателен към себе си /чести самообвинения и ниска самооценка, прекалена ангажираност за образа, който се изгражда за пред другите/.Ако е ангажиран да удовлетвори потребностите на другите, много често това означава да загърби собствените си потребности. Действайки по този начин, човек започва постепенно и стъпка по стъпка да въвежда баланса по отношение на себе си и другите в зависимост от аспектите на способностите, които е развил в живота си.

Симптомите при паническо разтройство могат да се възприемат, като начин по който човек се справя с чувствата си с помощта на тялото. В този случай разбира се, трябва да се научи, че когато е прекалено учтив с другите, предпазвайки ги от някакви свои негативни чувства,  той ги преживява на „гърба си” и трябва да намери баланса, като промени съдържанието на своята концепция за откритост. Например откритостта не бива да се възприема сам, като нападение над другите. Тя дава и  шанса на другите, да разберат нашата позиция по даден въпрос, да разберат нашите преживявания в дадена ситуация и по този начин те на свой ред да внесат някаква промяна към отношението си и поведението си, имайки разбирането, какво се случва с нас. Не случайно в позитивната психотерапия, като ключов конфликт /КК/, като пусков механизъм, се смята баланса между откритост/учтивост.

От гледна точка на психосоматична реакция /емоции, намиращи телесен отговор, който се разпознава като симптом/, вторичната социална норма „учтивост”, съответства на първичната емоция „страх”, а вторичната норма „откритост” на първичната емоция „агресия”. Така в психосоматичен план учтивостта е свързана със страх, а откритостта с агресия.

В сложните социални взаимоотношения, съвременният човек много често опитва, поради ранният си опит и концепциите, които е изградил, да „преглътне” своята агресия, като на повърхността това, което показва е прекалена учтивост към другите. В този случай единственият начин, по който да се преживее агресивността е собственото тяло. Погрешната интерпретация на тази способност и „гласа на тялото“ на свой ред предизвикват страхове, които се свързват с някаква болест, или евентуална смърт. Разбирайки всичко това, човек започва да използва собствените си способности, които е развил и в своя полза. Така ако някой е прекалено учтив и винаги поднася на другите това, което искат да чуят, той често обвинява себе си и е твърде критичен към собственото си поведение. Ако успее същата тази учтивост да пренесе и към себе си в стремежа да си достави  това, което опитва чрез учтивостта си да достави на другите, би могъл да внесе баланс и да „погали” себе си по същият начин както е ангажиран да прави това за другите. Ако пък е прекалено открит и нападателен с другите, може би често се лишава от необходимата самокритичност, която му е нужна в социалните взаимоотношения. Ако тази откритост и честност приеме и за себе си, би могъл да изгради по-обективна самооценка, както и да доразвие концепцията за себе си. /”Който не се доверява на другите, често се предоверява на себе си” – ориенталска поговорка/

С внасянето на другата гледна точка по отношение на собствената си конфликтна ситуация, човек се насочва и в ситуации, които са изключения, и в които използва и други, различни от конфликтният, начини за справяне. Много често човек е учтив към конкретни хора, където трябва да влезе в определен социален образ, но към близки и роднини е открит, често и конфликтен. В този случай е широко разпространен примерът за човекът, който е ядосан на шефа си, но въпреки това е учтив към него, а после, когато излезе от тази ситуация да си го „изкарва“ на някой от семейството, или роднините. Така човек вместо да влиза в крайности и в едната, и в другата ситуации, може да преосмисли поведението си, което би му носило печалба и в единия, и в другия случай. Това отново ще е свързано с баланса, който ще опита да изработи преразглеждайки съдържанията на своя ключов конфликт учтивост/откритост в различните житейски ситуации.

Важни в позитивната психотерапия са и така наречените „недоразумения”, които неминуемо се случват на човек, поради факта, че по различен начин е развил своите първични и вторични способности, както и начина, по който си взаимодействат. Например човек, който е изградил концепцията, че получава обич и внимание от другите само, ако се представя успешно в дейността си, ще изпада в кризи, когато има опасност да не се справи с нещо, респективно това, да получи обич и внимание е под въпрос. Всяка подобна ситуация ще бъде натоварена с тревожно очакване и преработвана само през средствата на фантазията, което ще предизвика и телесен отговор на неговата тревожност. По подобен начин всяка една способност може да бъде натоварена със съдържания, които да създават недоразумения в общуването с другите.

В крайна сметка позитивната психотерапия е съвкупност от няколко терапевтични идеи, като това, което ги обединява е позитивният подход – идеята да се види ползата от симптома и неговата функция, както и да се развиват тези области, които не са натоварени с конфликта, но и не се използват за неговото разрешаване. Така много често, ако човек преживява проблема си само със средствата на фантазията, той пропуска възможността да използва и други средства, с които разполага. Точно тези ресурси се разкриват в психотерапевтичната работа. В този смисъл тази терапия е насочена по-скоро към ресурса на личността и към развитие на потенциала, който „дреме” у всеки, отколкото към „санкциониране” на досегашният модел за справяне, или определянето му като „грешен”, или неправилен.

Моля, споделете тази статия ако Ви е харесала!

Facebooktwittergoogle_plusmailby feather