Потребността да превъзхождаш

(С благодарност на Петя Атанасова и Боряна Чалъкова )

Много от неприятностите в човешките взаимоотношения биха ни били спестени, ако не тръгвахме към тези взаимоотношения с нагласата „кой кого?!“, ако най-важният, за съжаление като правило неосъзнаван, въпрос на общуването ни не беше „Аз ли съм на пиедестала?“ и „Дали, всъщност, съм?“. И вместо да изпитаме и проявим истински интерес към човека отсреща (същността му, интересите, емоциите му…), трескаво да опипваме главата си „дали не ми е паднала короната?“ и да треперим „на върха ли съм?“.

В никакъв случай не определям желанието да превъзхождаш като ненужно и безполезно. Това желание (или „стремеж“ по Алфред Адлер) е нормално и работещо в много от областите на живота, когато, например, сме в процес на постигане на целите си – образование, професия, състезание и т. н. Но дали то е също толкова уместно, когато сме седнали, да кажем, с приятелка на по кафе?

Сещам се за Вирджиния Сатир, която предлага метафора за различните роли в живота, като ги сравнява с шапки, които сменяме според ситуациите. Не можем да сме едни и същи насаме със себе си, с приятелите си, с шефа си, с партньора, с децата си. Във всяка от тези ситуации си слагаме различни „шапки“ (роли, изискващи проява на различни качества) и би било много неудачно, ако ги объркваме. На какво ще заприличат приятелствата ни, ако с приятелите се държим, както с подчинените си, или пък с шефа се отнасяме като с личен партньор?

Да се върнем към желанието за превъзходство.

Доколко е уместна тази шапка там, където отношенията изискват съвсем друг вид способности? Онези първичните, като се сетим за това определение на Носрат Песешкиан: oбич, доверие, търпение, контакт, вяра, смисъл и т.н…

„Когато животът ти поднесе лимон, направи си лимонада!“

Дейл Карнеги.

Да вземем една ситуация „лимон“.

Представете си, ваша приятелка на чаша кафе (може и виртуално) ви споделя лични размисли, които по някакви причини разклащат вашите досегашни представи за нещата (каквито и да са те).

Лимон… Една суровина. Какво ли ще направим с нея?

Ако сте обладани от желание за превъзходство и се вглеждате в приятелката като в огледало, търсейки отражение на вашия собствен блясък, ако сте си сложили „състезателна шапка“, най-вероятно полученото разклащане ще накара самооценката ви в този момент да падне и… от ваша страна да последват реакции-защити: оправдание, обезценяване („о! глупости!“ ), нападателност, агресия, дистанциране… Ще ви накара да спорите, да се отстоявате, само и само да си върнете чувството „аз съм най-!“ или да обърнете гръб, за да се отървете (уж) от чувството „аз НЕ съм най-„.

Ако четете по форуми в социалните мрежи, предполагам, че неведнъж ви се е случвало да наблюдавате нещо подобно.

Липса на диалог. Използване на ближния като обект на потребността. Потребността да превъзхождаш.

Кисело, а? Че и горчи на моменти…

Но ако пък се отдадете на обич, контакт, доверие… Много вероятно разклащането на представите няма да разклати и самооценката ви. Вероятно, ще проявите търпение, като изслушате размислите – „би ли разказала повече?“ Ще подкрепите контакта с интерес към новото (за вас) – „интересно, какво те кара да мислиш така?“ Вероятно способността ви за обич ще намери повод и за чувството на Благодарност. За оказаното доверие, например. За споделянето на нов, по-различен опит, евентуално в някаква степен обогатяващ и вас самите.

Усещате ли вече сладкия ароматен вкус на Лимонадата?

Често наблюдавам семейства (или групи), където членовете им сякаш се намират в непрекъснато съперничество. Няма обръщане лице с лице на партньорите, няма искрено споделяне, опити за споразумения, търсене на компромиси, неподправен интерес, емпатия… Има само едно безпощадно бутане с лакти: кой кого ще надмине, надхитри, избута от „трона“… Сякаш не се намираме сред човеци, които са свързани роднински, приятелски, чувствено, интимно, а сред състезатели, войници от противоположни лагери, кандидат-лидери в предизборна борба и други подобни.

Къде и как се формира това непрекъснато желание на човека да е винаги пръв? Желанието, което го кара да се намира в непрекъснато съперничество със света? Немалко автори в областта Психология и Педагогика обръщат погледа ни към детството…

Руският педагог и автор на книгата „Педагогика за всички“ Соловейчик споменава за 2 основни типа отношение към детето:

майчиното – „Обичам те и те приемам , защото СИ (защото те има)“
бащиното – „Обичам те и те приемам според това, КАКЪВ СИ“.

Майчиното – обичам те със всичките ти многообразни чувства, емоции, преживявания.

Като се върнем отново към Песешкиан, може да кажем, че то е свързано с формирането на способността ни за Обич, първичните способности, за които вече споменахме: вяра, смисъл, търпение, доверие, нежност, контакт….

Бащиното – обичам те за това, което можеш, за качеството ти.

То е свързано с формирането на способността ни към Познание, вторичните способности: прецизност, послушание, ред, чистота, точност, старание…..

Може да се предположи, че потребността да си винаги пръв, успял, „по-по-най-“ (или една друга крайност – да си напълно лишен от амбиции, за която ще спомена малко по-късно) дължи формирането си на превеса във възпитанието на именно така нареченото Бащино отношение*. „Ще те приемам, обичам, няма да те отхвърля, АКО можеш еди-какво си, ЩОМ успяваш еди-къде си, КОГАТО изглеждаш еди-как си и т.н…“ . Един вид обичта на родителя е УСЛОВНА и зависи от качеството на детето, а не от това, че то просто му е дете, с неговия си многообразен и многоцветен вътрешен свят, с всичките му трепети на сърцето и душата.

Така детето си изгражда една представа, че за да оцелее, да бъде приемано, обичано, уважавано от себе си и от околните, и най-важното неотхвърлено от тях, то винаги трябва да е първо, на върха, необикновено, уникално и т.н…

В по-добрия случай детето се стреми най-вече да превъзхожда себе си – това, което е било преди (да бъде стъпка по-напред или по-нагоре от себе си в миналото). НО…

Но често детето се фокусира (да не кажа „се фиксира”) върху това да превъзхожда другите. Което кара себеприемането му да скача нагоре-надолу в зависимост не толкова от собствените постижения, колкото от това къде е спрямо другите. Ето и причината за това успехи или изпъкване на някой от околните да го правят агресивно и разрушително, защото това пряко способства за спадане на самооценката му, която то (детето) незабавно се опитва да върне към необходимото „превъзходно“ ниво и ако не успява точно в този момент да го направи с реални заслуги, гледа по някакъв начин поне да спъне съперника, да го срине, обезцени и т.н…

Другата крайност, която може да се формира при това положение на нещата, е човек да не се опитва да постига нищо, ръководен от страха, че няма да успее да бъде пръв, перфектен, най-добър… Ръцете му увисват и той предпочита да не се захваща за каквото и да е, отколкото да се захване и да не спечели или да бъде „уличен“ в… обикновеност.

Тук ми идва да вмъкна едно изказване на Ошо:

„Желанието да бъдеш необикновен е много обикновено желание. Да се отпуснеш да бъдеш обикновен – е наистина необикновено.“

И така… Какво правим сега?

Първо, да приемем, че в случая няма добро и няма лошо. И първичното, и вторичното (и майчиното, и бащиното) са част от нас. И двете са ни необходими и по своя си начин ни служат в определени аспекти на нашия живот.

Отново се връщам към Вирджиния Сатир:

„И така, склонни сте към… (да вземем каквото и да е качество от вашата личност**). Анализирайте това свойство на вашия характер, достойно го оценете, спокойно го приемете, нали това е част от вашето Аз. По същия начин действайте с другите черти на характера ви. Така нито една от тях няма да може да ви контролира; тя ще излезе от „тайниците на вашата душа“ и ще изпълнява вашите заповеди. Може да се окаже, че вие ще я търсите все по-рядко и по-рядко, докато един ден няма да постъпите с нея като с дреха, която ви е станала малка или вече не е на мода: ще престанете да я ползвате.

Ако се опитвате да се сдържате или да криете наклонностите си, то първо, това надали ви се удава добре, и второ, изтласканите качества винаги ще чакат удобен случай да излязат и да се покажат.“

И сега… Защо да не извадим на повърхност тази дреха или шапка – желанието за превъзходство, хубаво да я огледаме и да я изучим. Да я приемем (тя ни е нужна и още как!) и да преценим кога точно и дали да си я слагаме. Вероятно някои промени, касаещи употребата й ще ни изненадат приятно. Възможно е много от потенциално конфликтотворните ситуации в нашия живот да не развият този свой потенциал, а да придобият нов изпълващ сърцето вкус!

На добър час!

*Бащино отношение* (което е условно „бащино“ и не е задължително да принадлежи на буквалния баща), същото важи и за „майчино отношение“.

**изпускам посоченото от Сатир. В различните преводи посочените свойства се различават, а в случая нямат толкова голямо значение.

автор: Ирина Янчева-Карагяур – консултант по позитивна психотерапия

редакция: Виолета Русева