„…Свободата, Санчо, е едно от най-ценните блага, с които небесата даряват хората. С нея не могат да се сравнят нито съкровищата, които крие земята, нито тези, които таи морето. За свободата, както и за честта, може и трябва да се жертвува животът и обратно, лишаването от свобода е най-голямото зло, което може да сполети човека….”
из „Дон Кихот”
„И ще познаете истината и истината ще ви направи свободни” Йоан 8:32
Когато се взираш в полумрака виждаш очертания и силуети – неясните сенки и отраженията на света около теб. Можеш само да предполагаш какви са цветовете и формите. Няма нюанси, всичко е сивкаво черно и безформено. Стъпваш бавно и неуверено, опипвайки предметите, препъвайки се, крачка по крачка.
Така е и в мъглата. Светът се скрива под нейното було и образите се заличават. Няма перспектива. Сивкаво бялата стена ограничава погледа – ставаш внимателен, неспокоен, напрегнат.
Децата се страхуват от тъмното. Мракът ражда чудовища и призраци. Неизвестността събужда несигурност, а тя извиква на помощ страха. Той задейства тялото и предизвиква реакция на инстинкта за самосъхранение – борба или бягство. Сърцебиенето се ускорява, дланите се разтреперват и започват да се потят, в кръвта нахлува адреналин….И тук детето прави своя избор – дали да се опълчи срещу страха, неизвестността, предизвикателството или да се завие под одеалото, треперещо и безпомощно. Дали да повика на помощ своите близки или да се затвори в черупката на страха – само и неразбиращо – във вихъра на въображението си.
Много често ние, като хора сме изправени пред всевъзможни избори и кръстопътища. Тогава трябва да вземем решение и често дълго се колебаем, особено, когато не сме уверени в себе си. Тук се сещам за едно прекрасно стихотворение на Робърт Фрост, което много добре илюстрира това:
Неизвървеният път
Два пътя сред жълти дървета видях
да тръгна не можех по двата,
бях сам и зачуден застанах пред тях,
загледан към първия дълго стоях,
додето го губех в листата.
По другия после потеглих все пак
и по-добре сторих навярно-
не беше утъпкан от ничий друг крак,
макар че обрасли със гъст храсталак
еднакво те бяха коварни.
И в утрото двата лежаха пред мен
със още нестъпкана шума.
По втория крачих нататък цел ден!
Но пътя да следвам бях твърдо решен,
за връщане нямаше дума.
Отдавна, отдавна се случи това
ще кажа с въздишка едничко:
в гората застанах пред пътища два-
избрах по-самотния и онова
решение даде ми всичко.
Робърт Фрост 1916г.
Свободен е този човек, който знае, че има правото да избира – независимо от обстоятелствата, пречките, страха. „Знае” е ключовата дума. Истината, която освобождава се съдържа в знанието, познаването на самия себе си. Тя е като запален светилник в тъмнината, който осветява пътя и разбулва мистерията на мъгливите облаци. Светлината прогонва чудовищата и призраците и уплашеното дете разбира , че те живеят в неговата главица, във въображението му, а не в реалността.
Чрез методите на позитивната психотерапия човек открива истината за себе си по един много вълнуващ начин – така беше за мен самата. Акцентирайки на способностите, които са блокирани, забравени, позитивният психотерапевт постепенно осветлява човешката душевност, подавайки светилника на изплашения и объркан човек – своя клиент, който е дошъл за помощ. Показва му как се използва, долива масло и заедно, съпровождайки го, започват да осветяват тъмните кътчета на душата. Така, постепенно сенките се стопяват, предметите възвръщат своите форми и очертания, цветовете изгряват, появяват се нюансите – истината освобождава.
Бях забравила колко красиво е вътре в мен. Колко цветно и светло може да бъде. Бях забравила, затова че щом искам аз мога – мога да избирам. Окуражена съм да го направя.
Сега, когато знам и мога – бих могла и да поразчистя малко все пак. Има неща, които не са си на мястото. Неща, затрупани с прах, овехтели, гниещи. Виждам ги сама, защото нося своя светилник все по-уверено. И не се страхувам, че те са там. Дори започвам да си спомням кога съм ги забравила и захвърлила. Какво точно се е случило, преди да хванат прах и да загният. Преди страха, преди несигурността. Виждам все по-ясно пътя, който ме е довел до тук. Сега вече имам силата да говоря за фактите в моя живот – да ги вербализирам, отново с човекът, който е до мен, като спътник – позитивният психотерапевт.
Мога да отворя този прозорец ей там в ъгъла – да, мога, способна съм да го направя. Да пусна светлината и чистия въздух в своя дом – сърцето ми. Да проветря. Дори мога да надникна навън. Ето, че мъглата постепенно се вдига. Виждам своите съседи – отсреща. Махат ми за поздрав. Усмихвам се – и отвътре и отвън. Дори, ако успея да почистя добре – а аз искам и ще го направя – такива са моите цели – ще ги поканя да ми погостуват. Колко приятно е да имаш съседи. Колко приятно е да общуваш. Бях забравила….и това.
Колко много неща бях забравила – за себе си, за другите…Истината е, че не исках да ги помня. Страхувах се да ги помня, защото споменът може да причинява реална болка, а аз не исках да ме боли. Забравяйки, аз изтласквах, затрупвах, скривах спомените си, чувствата си, и те….постепенно се разваляха, започваха да гният, да напомнят за себе си по един особено неприятен начин. Постепенно забравих и за начините ,по които се бях справяла успешно с болката, обидата, огорчението, страха от провал. Бях заета да крия, да прикривам, да затулвам, да заглушавам.
Болката крещеше, но аз запушвах устата и, и я карах да млъкне, защото точно сега не е най-подходящият момент, не е удобно, не е тактично. Не бива да се излагам, не бива да показвам слабост, не бива……колко много не бива, не може, не трябва. Житейски концепции, които неусетно ограбват идентичността ти и те превръщат в роб.
……
Като малко дете много обичах приказки. Помня първата си книжка, която взех от библиотеката на своя картон „Имало едно време” – книжка с български народни приказки. Какви проблеми имаха само тези приказни герои. Обикновено в средата на приказката те изглеждаха почти неразрешими. Героите трябваше да преминават през много изпитания, да отговарят на загадки, да откриват отговори, и винаги……приказките имаха добър край – въпреки трудностите. Как успяваха да се справят? Някой , като Хитър Петър – с находчивост и ум, други, като Снежанка с помощта на верни приятели.
Четейки приказки, истории, романи разбираш, че не си сам. Хората по целия свят, още от дълбока древност се сблъскват с какви ли не проблеми….и са намирали начини да се справят. „ Няма начин да няма начин” – една хубава концепция .
Това е чудният транскултурален подход, който намира място в позитивната психотерапия. Мъдростта на поколенията, събрани в басни, притчи, легенди, приказки – докосва по дълбок начин и осветява скритите места на човешката душевност. Истината, че не си сам, че има и други гледни точки, и други възможни изходи раздвижва мисълта и постепенно носи така жадуваната свобода. Свободен от ригидност, предразсъдъци, стигми, нефункционални концепции, вече можеш да направиш своя избор.
„Всяко зло за добро” – позитивното претълкуване е другият подход, който използван още в самото начало на терапията внася нов поглед и открива истината в нейната цялост „позитум”.
Усещането, че си разбран ти дава надежда. Усещането за някой, който е до теб и слуша внимателно. Който се вълнува, проявява интерес към твоята личност и способности, без да се натрапва, без да диктува, без да те оценява или критикува, или наставлява, или променя….без трябва. Това за мен беше отношението на добрият треньор – позитивен психотерапевт. Такива качества желая да изградя и в себе си – да се познавам по-добре, да проветрявам по-често в своята душевност, за да мога да придружавам без да се натрапвам, да давам пространство без да определям правила или да оценявам. Да слушам, чувайки. Да съпреживявам с емпатия, а не съчувствайки. Да не ловя рибата, вместо клиентът, а да му покажа как.
„Пролетното почистване започва от собствения дом” – един добър старт към така необходимото за всеки психотерапевт себепознание.
Моля, споделете тази статия ако Ви е харесала!
by 
