Предизвикателството „Да живея без теб“

Предизвикателството „Да живея без теб“

Всеки от нас е губил някой, който е обичал безусловно, чисто и истински. И не говоря за поредната раздяла, в която не сме успели да се разберем кой какво иска от другия. Говоря за истинската раздяла. Онази неочакваната, разбиващата, съкрушителната. Онази, която те осакатява завинаги.  Която ти отнема половината от теб и те оставя без дъх. Да..Говоря за Смъртта! Смъртта, която идва в деня ни неочаквано, отнема любимия ни човек и ни оставя с хиляди въпроси, разбити и едва дишащи. Говоря за смъртта на половинката ни, на детето ни,на родителите ни. Все частици от нас, без които сме недовършени и празни.

Има няколко психологически теории за смъртта и траура, с които не искам да ви занимавам. По-скоро имам потребността да ви разкажа за чувствата и емоциите на хора, които са загубили любимите си същества.

„Всичко се случи много бързо, смъртта е факт. Няма го вече. А аз все го чакам да влезе в стаята, усмихнат и да ме закачи колко добре изглеждам. Все ми се причува гласът му. Боже, толкова ми липсва..“

Лора, 38 годишна, загубила съпруга си.

“ Знам, че тати е на небето. Знам, че там има нова къща и ни чака с мама. Но много ми липсва. Липсва ми да го помириша, нали знаеш как татковците миришат?!“

Ани, 6 годишна

Да се събудиш в свят без него/нея.  Да ти се наложи да живееш на място, къдетето вече го няма. това е много тежка борба. Може би най-тежката. Защото целият ти дом ухае на него. Целият ти живот е организиран около онзи, който вече го няма. И изведнъж оставаш в тишината на студените стени,които носят толкова много спомени.

„Как да продължа? Дали някога изобщо ще мога да се справя? Не ми се живее!“

Предизвикателството „Да живея без теб“ е всъщност времето да преживееш загубата. Не ме разбирайте погрешно. Времето не лекува. Това е суеверие или нужда, появила се в зората на съзнателното ни съществуване. Нужда от надежда, че минавайки часовете, дните и месеците ще можем да забравим. Но те минават, а ние не забравяме. Времето минава, но болката сякаш се засилва.. Времето не лекува. То просто ни дава възможността да свикнем с липсата на любимия човек, да устройм живота си без него и може би да намерим своя начин да продължим.

От практиката си съм виждала всякакви опити за справяне- алкохол, наркотици, безумна агресия, престъпления, саморазрушителна тъга, апатия, безразличие или казано с една дума-тежка депресия.

„Лежа по цели дни в леглото. Щорите са пуснати. Не знам ден ли, или нощ. Не се храня. Сякаш дори не дишам. Защото всеки път,когато си поема дъх ,се сещам ,че нея вече я няма. Тя не диша вече.“ 

Симон 30 годишен,загубил приятелката си.

Не съществува нещо, което да донесе спокойствие на човек, изгубил любимо същество. Но това, което не бива да забравяме е, че в този живот преди всичко носим отговорност за самите себе си. Носим едно сърце, макар и вече разбито и една душа, на които дължим възможността да се справят по-възможно най-добрия начин. И този начин или път, най-често може да бъде извървян с помоща на терапевт, Твоят терапевт, който тихо ще хване ръката ти, ще изслуша болката ти и ще ти даде възможността да се сринеш и изградиш отново. Заедно ще потърсите нови ресурси, с които да изградиш нов живот без него/нея. И бавно, стъпка по стъпка, терапевтът ти ще ти помогне да превържете заедно „кървящата рана“ и да й дадете правото да зарастне, долколкото е възможно. Защото понякога най-добрият лек е смирението, което е толкова трудно за нас хората. Но все пак е постижимо.

Моля, споделете тази статия ако Ви е харесала!

Facebooktwittergoogle_plusmailby feather