Проекция

Защо гледаш сламката в окото на брата си, пък гредата в своето око не усещаш?
Ако не разбираш посланието на горния цитат, може би като мен и всички други понякога попадаш в един популярен междуличностен капан. Проекцията е психологически механизъм на контакт, за който най-неведомо се улавяме, на който най-често разчитаме (по навик; като цяло) и като че ли най-много си патим от него в отношенията си.
Ако някога в училище си се присмивал/а на някой, в чието положение би ти било отвратително да бъдеш, значи ти се е случвало да защитаваш себе си по подобен начин и по-нататък. Реално, никой от нас не е имунизиран и няма как да бъде. Звучи жестоко, но всъщност е естествено.

Започвам и темата с естественост и някаква лекота, понеже си мисля, че не е нужно да пояснявам термина „проекция“. Това е популярна дума, която си е проправила път до нас благодарение на киното и също е популярен термин, внесен от психоанализата. Но все пак, тъй като имам предвид психологическата проекция като защитен механизъм ми се иска да внеса точност и яснота, с желанието да разглеждам всеки един стил по отделно в детайли.
Най-просто, проекцията е неосъзнатото прехвърляне на наши импулси, желания или емоции върху друг човек. Начин на защита от болезнен или неприемлив импулс, който е несъвместим с представата ни за себе (идентификацията с егото ни), собствени (и орязани) нетърпими импулси, лесно осъдими в другите, спомагащи за разреждане на вътрешното ни напрежение.

Така, ние се защитаваме от собствените си несъзнателни (често срамни и ужасни) импулси или качества (както положителни, така и отрицателни), като отричаме съществуването им в нас и приписвайки ги на околните.
Например човек, който има тенденцията да се сърди, може често да обвинява другите за захвърлената си и неосъзната сръдливост. Включва обръщане на обвиняването (и не-поемане на отговорност).
В подозрения за брачна невярност е сходно, където мислите към един партньор могат да бъдат несъзнателно проектирани като само-защита на въпросния партньор, така че вината и непорочните мисли да бъдат отхвърлени или обърнати в обвиняване, до процес свързан с отричане на собствени елементи (в гещалт наричаме това отричане ампутация).
Друг привлекателен пример е маниакалната ни почит, преклонение и възхищение към децата, която може да е израз на подтиснатата ни спонтанност, креативност и живина в зряла възраст.

Не е отричане!!!
Просто съм селективен за „реалността“, която избирам да приема!

Любимата ми и най-графична метафора за проекцията е тази на филмов прожектор, който осветява със своето съдържание бял екран пред себе си (въпреки, че в гещалт смятаме, че екрана не винаги е бял, от теорията за взаимодействието на полето).
Работата с проекциите в една терапия търси осъзнатост за различните филтри, които оцветяваме върху околните и как са свързани с нас самите.
Предполагам, че вече се досещаш, четейки това, как тестовете за тематични аперцепции, проективни методики; свободните асоциации или по принцип нещата, за които често си мислим намират мястото си в (класическата) психоанализата и работата с несъзнаваното въобще.

”Всичко, което ни дразни в околните, може да ни доведе до
по-добро опознаване на себе си.“
К.Г. Юнг

Разбира се, това е свързано с изградените ни представи, очаквания и илюзии, които сме погълнали (интроектите, което си е за цяла отделна тема) за себе си, околните и света, по този начин, изграждайки различните филтри на филмовия прожектор в главата ни. Но, в частност на защитните ни механизми, цитирайки Юнг – ние проектираме сянката си.
Заедно с това, проекцията е външно-насочено действие (обратно на ретрофлексията), форма на агресия, която сме задържали прекалено дълго или с която непосредствено не можем да стоим в настоящият момент, затова и изкарваме навън. Интензитета до голяма степен зависи от това до колко сме свикнали да подтискаме и (не)изразяваме агресивните си енергии.
Така проекцията изпълнява двойна функция – освобождава ни от тревогата да се срещнем със свои „грозни“ елементи и ни спомага за изразходване на задържана агресия (още освобождаване на „лоши“ импулси).

Твоята реакция поражда моята реакция
и така си влияем [отрицателно].

Във всяко отношение има (поне) две страни и още слоеве на общуване. Трудността, според мен, се появява с неосъзнатото ни домогване до контра-проекцията и проективната идентификация като стил (навик) за справяне.
С наблюденията на повечето ни ежедневни конфликти, можем да видим, че проекциите провокират контра-проекции, когато върху нас се проектират неосъзнати качества, водещи до постоянни взаимни „престрелки“. Най-популярно този механизъм е познат като отреагиране.
В терапевтично отношение (с любимите ми недовършени ситуации) може да се разглежда като потушаване на натрапчиво свързване с по-ранна травма, дори при явната разлика между тогава и настоящата ситуация; със сегашният нарушител към първоначалната травматична сцена. Тук оставяме на болката да поеме руля и да говори вместо нас.

Проективната идентификация е обратното. То е примирение и идентификацията с материала, който ни се подава. Има почти пряка връзка със сливането и отново е форма на защита, защото отбягва прекия, конструктивен конфликт поради страх или срам, водещ до по-шизоидно затваряне, за да е со благо, со кротце. С този вид общуване даваме правата над себе си на другите.

„За да избегнеш болка и критика –
не казвай нищо, не прави нищо, бъди нищо.“
Аристотел

Окей… всичко – точно и ясно, но какви са изходите и решенията, които да са видимо достъпни извън терапевтична ситуация? Това, което правим най-често по навик е да разпалваме конфликта още повече или да преглъщаме, най-вече когато сме под силен афект и болка. Ако кажа провокирай осъзнато или бъди себе си извън стандартите, с които се държиш на положение, би било обида на фона на креативното приспособяване в живота ти досега, би било нарушаване на най-добрия съвет, и също маловажно и временно, защото това най-добре се учи и упражнява на терапия. Може да се напъваме да видим как е от другата страна, но поради ограничението на собствената ни феноменология, можем само да имаме наум, че обратната страна също има обратна страна.

Усещам напрежение докато пиша всичко това и замисляйки се за обратната страна… за да разредя напрежението, с което може би вече четеш това и да избегна демонизацията на проективния стил, ще добавя нещо важно и изключително просто (надявайки се, че съм бил приемливо кратък дотук).
Освен като защитен механизъм, срещаме проекцията под формата на всекидневно общуване. За съжаление начините и стандартите ни на общуване не са свързани с поемане на лична отговорност, които са подсилвани от възпитанието ни и културните обстоятелства довели до сегашните ни стереотипи.
Това, че не са осъзнати, обаче, не ги прави лоши или вредни. Чрез проекцията общуваме с другите, синтезираме и представяме душевните си съдържания до музика, рисунки, инженерство или… текстове подобни (и по-добри) на този. Намираме хората, чиито ценности, мироглед и желания съвпадат с нашите или просто създаваме общи теми за разговор, за да не бъдем самотни. И ако не целим личностна промяна, просто внасяме осъзнатост за това в каква посока се движим.
Живеем в настоящето и проектираме бъдещето си.

“Когато успееш да понесеш своето тегло…
ти ставаш свободен.”