Паниката около про-анорексия и про-булимия сайтовете и социалните медии

Паниката около про-анорексия и про-булимия сайтовете и социалните медии

Автор Аманда Хес, от екипа на онлайн списание за новини, политика, технология и култура

През 2001г един репортер от Ню Йорк пост се натъква на тайно място в интернет, където тиинейджъри обменят тайно информация как да гладуват. В този „болен свят на про-анорексия интернет сайтове“ групи от момичета живеят според „изискването да си слаб“, кланят се на гръдния кош на Кейт Мос и взаимно се поздравяват за гладуването си. Това съдържа всички съставки на морална паника от 21-ви век: момичета –тийнейджърки използват новите технологии, за да се присъединят към култа към супермоделите.

Алармените сигнали за про-анорексичните сайтове бяха дадени от Опра, минаха през Boston Public и стигнаха до New York Times. Националната асоциация по Хранителни Разстройства обяви, че блоговете са толкова опасни, колкото „да сложиш заредено оръжие в ръцете на някой, който иска да се самоубие“. Феминистки настроените учени отказват изобщо да коментират, опасявайки се, че дори само говоренето по тази тема може да насочи много хора към „живот в нещастие и възможна смърт“. Технологичните компании ги забраняват, цензурират или ги спамват с публични реклами за услуги, които приканват читателя да потърси помощ. Тази пролет Франция разшири кръстоносния поход към офлайн света – законодателите въвеждат ново престъпление – „подбуждане към прекомерна слабост“, което в крайна сметка може да вкара блогърите на пра-анорексичните сайтове в затвора.

Но про-анорексичните блогове се оказват упорити. И сега, група от изследователи, активисти и терапевти се оказват на тяхна страна. Тези експерти се обръщат към про-анорексичните сайтове в Интернет и откриват нюанси, които не са забелязвали преди. Започват да се чудят дали не сме разглеждали про-анорексичния проблем изцяло погрешно. Какво ще се случи, ако най-хубавото нещо, което можем да направим, е да им разрешим да продължават да поддържат тези сайтове?

Описанието на про-анорексичните сайтове от 2001 г. говори за умопомрачени уебмастери, които вземат за плячка уязвими момичета и ги тласкат към смъртта им. Тази грешна представа окончателно е коригирана. През април изследователи публикуват в материал в Европейски журнал по педиатрия, че повечето уебмастери на про-анорексични сайтове (и техните братовчеди – тези на про-булимичните) са млади момичета (само в единични случай – момчета), самите те – с хранителни разстройства. Социалните мрежи правят този модел очевиден – при приложения, в които всеки потребител е и публикуващ, и читател, разпространителите на про-анорексично съдържание са свои собствени жертви. Едно скорошно изследване на про-анорексични акаунти в Twitter определя средната възратс на потребителите на 17 години. Новият френски закон трудно би зарадвал някого след като стане ясно, че той планира да бори анорексията като затваря в институции гладуващите момичета.
Най-страшното про-анарексично послание може би е онова, което ние не можем да чуем.

Про-анорексичните блогове са по-лесни за разбиране, когато спрем да гледаме на тях като на средство за пропаганда и започнем да ги разглеждаме като израз на психическо заболяване. В статия, публикувана миналата година, психотерапевтът Том Улдридж описва пациентка с анорексия, която използва писането в про-анорексичен блог като „психическо убежище“, където тя може да „се оттегли от свръхнатоварваща емоционална болка“. Някои сайтове са не толкова автобиографични дневници, колкото портрет на самата анорексия. Публикуването на снимка след снимка на разстоянието между бедрата си (thigh gap) в Tumblr помага на някои момичета да се освободят от напрежението на картините, които анорексията блъска безмислостно в техните глави. Една про-анорексична блогърка, която публикува под прякора AnaGirl Empath, предупреждава, че най екстремните про-анорексични прояви са „творчески натрупвания“, които не трябва да бъдат „тълкувани буквално“. Както френският социолог Антонио Казили каза миналата година „Криминализирането на тези сайтове означава криминализиране на психическото заболяване – двоен товар за страдащите.“

Ранната критика на про-анорексичните сайтове изглежда се отнася за момичетата, които не страдат, но които скоро ще бъдат убедени да се присъединят към клуба. Въпреки че знаем, че анорексията убива, ние не сме съвсем сигурни какво се случва с хората, които четат за нея онлайн. В статия, публикувана миналия месец, канадските криминоложки Дебра Ланган и Никол Шот успяват да намерят „ненаучно доказателство“, че про-анорексичните блогове представляват заплаха за своята публика. Ако това е така, няма доказателство, че някой от нашите социални мерки – цензуриране, обществени институции или затвор – правят нещо, за да помогнат. Тези кампании са най-вече очевидно ефективни в ласкаенето на егото на законодателите и шефовете на високотехнологичните компании, които ги провеждат. Когато сега едно момиче търси в Tumblr близки до про-анорексичните понятия термини като #thinspo или #thighgap, Tumblr прекъсва нейното търсене с любезна загриженост („Всичко наред ли е?“), а след това я съветва да провери умно написаните мотивационни съобщения на Националната Асоциация по Хранителни Разстройства. Каквото и да отговори момичето, Tumblr се чувства удовлетворен, че е изпълнил гражданската си отговорност. Стратегията напомня на един известен през 19-ти век лекар, който вярвал, че четенето на романи предизвиква хистерия при жените. Той съветвал мъжете да конфискуват книгите с фантазии и да ги заменят с книги за нещо по-практично – като отглеждането на пчели.

Ние знаем как тези стратегии могат да дадат обратния ефект. Съпругът от 19-ти век се опитва да защити жена си, но я ядосва, а тя сега може да контролира пчели….. Подобно на това, Казили предупреждава, че цензурирането и криминализирането няма да намали броя на про-анотрексичните сайтове в мрежата. То може да ги превърне в „гъсто сплетени, почти непроходими анорексично-булимични клики“, които са „подозрителни, уединени и ориентирани към самите себе си“. Когато про-анорексичните блогъри се почувстват контролирани, те ще подсилят стената между себе си и външния свят. Това засилва тяхното влияние върху аудиторията им и намалява възможностите за смесване на общностите ориентирани за и против анорексията.

Вземете предвид какво се случва, когато лекарите не се вслушват в про-анорексичните чатове. През 1985 психолозите откриват, че млади жени злоупотребяват със сироп от ипекак, продаван без рецепта препарат, който предизвиква повръщане в случай на натравяне. По времето, когато установяват злоупотребата, те смятат, че 30 000 или повече момичета вече са привлечени, но за това липсва каквато и да е онлайн информация. Затова, когато експерти от Университета на Вашингтон и Детската болница на Сиатъл завършват изследване на про-анорексичните групи в Twitter през февруари тази година, те защитават тези групи като „нови, оригинални възможности да идентифицираме и да вникнем в нарушеното хранене, които са безценни, предвид прикрития характер на тази болест“. Най-страшното про-анорексично съобщение е може би това, което ние не чуваме: Snapchat, който се „разтваря“ и изчезва преди родителите и пресата да го открият или WhattsApp група, която организира гладувания, които търсачките на Google не могат да проследят.

Но, независимо от институционалния натиск, според Казили, про-анорексичните сайтове „са склонни да се развиват към умерена ориентираност“. Много сайтове правят точно това. Ранните критики са жестоки към про-анорексичните блогъри, за това, че рамкират анорексията като „избор на житейски стил“, издигнат от хора, които не разбират, че са болни, но сега типичният про-анорексичен сайт възприема езика на психическо заболяване. Популярният LiveJournal, наскоро анализиран от изследователи от Унивесритета на Алабама в Хънстсвил и щата Луизиана, забранява съветите за гладуване и прочистване като ги нарича „опасни“ и „отвратителни“. Вместо това, хората се логват за “да успокоят напрежението и тревогата“, често влизайки в ролеви игри чрез общуване с лекари и приятели. Както Ланган и Шот казват, про-анорексичните сайтове позволяват на потребителите „да общуват колективно, да се свързват и потенциално да устоят.“

Най вече, те им дават възможност да говорят. Много хора, влизащи в тези форуми никога не са обсъждали своето заболяване с когото и да било. Чатенето в тези форуми може да бъде стратегия за избягване на възстановяване, със сигурност, но още, може да бъде и първа стъпка към търсенето на професионална помощ. Улдридж описва психотерапевтична пациентка, която използва про-анорексичните форуми за „да си представя различни мисли, чувства и начини да съществува в този свят.“ Тя продължава да споделя тези мисли в кабинета на терапевта и, евентуално, с мъжа, с който се е сближила офлайн. В светлината на всичко, което се случва там, „про-анорексично“ изглежда като грешно употребено понятие. Популярният форум MyProAna, например, поздравява всеки, който се определя като имащ хранително разстройство – дебел или слаб, тийнейджър или родител, гладуващ или възстановяващ се. Някои членове се събират в група за възстановяване, някои се умиляват над безстрашния образ на Lena Dunham, а някои натрапливо публикуват снимки на своите измършавели ребра и се определят като „дебели“. Тази последна дейност може да бъде цензурирана от сайтове, ориентирани към възстановяване, които считат, че така мотивират хората да се борят за това, да се чувстват по-добре. Но про-анорексичните защитници оспорват тези правила, като твърдят, че така биват наранявани хора, които имат най-голяма нужда от помощ.

Или може би, тази детска, нежна картина е просто последния трик на про-анорексиците. Едно изследване, публикувано този февруари оспорва възникващия образ на про-анорексичните сайтове като морално неутрален. Психолозите от Унивеситета на Кънектикът Тейлиа Корнелиус и Харт Блантън твърдят, че сайтовете увеличават самооценката на посетителите чрез възхваляване на тяхното ангажиране с психическото заболяване, което после продават като психологическо промиване. Про-анорексиците са персистиращи отчасти благодарение на своята рядка способност да абсорбират най-яростните критики на медиите. Изпълването на про-анорексичните сайтове с терапевтичен жаргон би могло до се отрази върху реалния афинитет на блогърите към лечението, или може да бъде една цинична стратегия за отклоняване на критиките, така, че блогърите да бъдат оставени да слабеят на спокойствие.

Някои от тези „усмихнати“ про-анорексични сайтове крият тайни форуми, достъпни само за тези, които са доказали собствената си стойност. А дори и в откритите пространства, научното мнение може да бъде изкривено в обаятелен блясък. Фактът, че момичето не избира да бъде анорексично се превръща от медицински факт в модерна приказка: Анорексията избира момичето. Провалилите се в диетите „wannarexics” са отбягвани поради загриженост за тяхната безопасност, но също това, че отхвърлят помага на „истинските“ анорексици по-добре да култивират разредения въздух на трагедията. Съобщенията, които Pinterest добавя при #про-анорексичното търсене – „Хранителните разстройства не са избор на начин на живот, те са психически заболявания, които могат да доведат до сериозно здравословни проблеми и дори да бъдат животозастрашаващи, ако не бъдат лекувани“ – в този сценарий изглежда непродуктивно.
Използването езика на възстановяването е всъщност един стар трик. Преди Интернет, съветите за гладуване се разпространяваха в отделенията за възстановяване, събиранията след училище бяха използвани за вдъхновяване на отслабването и романи на млади възрастни бяха обявени за библии на анорексията. „Правилата за това да си слаб“ всъщност са създадени от терапевт – Каролин Костин, с надеждата да помогне на родителите да разберат мисленето на анорексиците в нейната книга от 1966 г. „Твоята спазваща диети дъщеря“. Актрисата от сериала Growing Pains Трейси Голд е взела анорексични съвети от романа от 1978 г „Най-доброто малко момиче на света“; след като се възстановява, тя снима през 1994 ТВ филм „От любов към Нанси“, който на свой ред „помага“ на Кристина Ричи да поддържа своето хранително разстройство. Сега Ричи е неосъзнато про-анорексично публикуващо момиче, а „Най-доброто момиче“ служи за ретро реквизит във вдъхновени от отслабването селфита.

Лесно е тези обрати да се разглеждат като следващо потвърждение на про-анорексичното корупционно влияние, но те са повече свидетелства на историческия провал на медицинските специалисти да лекуват хранителните разстройсвта ефективно, на застрахователните компании, които отказват лечение на момичета с тегло над най-ниския индекс на телесна маса и на лекарите, които стигматизират своите собствени пациенти. Едно скорошно изследване показва, че повече от половината от сестрите и педиатричните пациенти в една болница вярват, че тинейджърите с хранителни разстройства са „отговорни“ за своята болест „винаги“ или „в повечето случаи“; това са хора, които трябва да се срамуват, че наричат анорексията „избор на начин на живот“. Много членове на про-анорексични сайтове идват, за да намерят някакъв отдушник от терапията, а не да я заменят. Половината от посетителите също са на лечение. Благодарение на опита си да ръководи про-анорексична общност, една жена успява да види своята болест отвътре. Сега тя ръководи сайт за възстановяване – We Bite Back, който търси да заеме „ценната поддържаща среда“ на про-анорексиците, но без съветите за прочистване. Тя нарича това „пост-про-анорексично“.

Въшният свят е по-малко склонен да се придвижи напред. Дългата културална битка срещу про-анорексичните сайтове е нещо като механизъм за справяне. Криминолозите Ланган и Шот отбелязват, че про-анорексичните сайтове ни конфронтират с нещо, което е едновременно и отвратително, и близко. Като отбягваме тези сайтове ние се разсейваме от всички други жени, които „изживяват нарушено възприемане на собствените си тела“ и всички начини, по които ставаме съучастници. Различни изследвания предполагат, че посещението на про-анорексични сайтове може да поддържа телесната тревожност, че посещението на сайтове за възстановяване може да поддържа телесната тревожност и че посещението на Facebook може да поддържа телесната тревожност. Първото от Правилата да си слаб – „Ако не си слаб, ти не си привлекателен“ звучи като буквален превод на доминиращата естетика на Pinterest. Онлайн #thinspo се трансформира в подобнозвучащото #fitspo, където фитнес-ориентираните потребители, обсебени от #healthyicecream, #fitfood и екстремни физически упражнения, се кланят на снимките на същите мършави модели. Когнитивният дисонанс на про-анорексията трябва да е познат на читателите на женски списания, които рецитират позитивни мантри за тялото и едновременно с това обработват с Фотошоп бедрата върху снимките на прекрасни филмови звезди.

Дори и медийното отразяване на про-анорексията е пълно с неверни и вредни твърдения за женските тела. То често се фокусира върху млада бяла жена, която е останала слаба дори и след своето триумфално възстановяване. Изглежда, че про-анорексията вдъхновява повече медийно отразяване отколкото про-булимията, като че ли телесната дисморфия и опасните диети не са реален проблем за хора, които са с или над „нормално“ тегло, както са повечето булимички. И, по ирония на съдбата, годините на медиен фокус върху най-шокиращите про-анорексични сайтове спомогна за вдъхновяването на имитаторски блогове, ръководени от млади момичета, които възпроизвеждат тези стари правила в опит да постигнат една по-убедителна про-анорексична поза. Nadja Brenneisen от Vice скоро прекара една седмица, позирайки като тинейджърка в про-анорексичната група WhatsApp, където момичета се кланеха на една „богиня на измършавяването“ от старата школа и наблюдаваха взаимно спазването на диетите си с тиранично усърдие. Групата се разпусна след няколко дни – една майка я беше разкрила – но историята увековечава разказа за техно-анорексичния култ, който ще разруши живота на тинейджърите. „Чух истории за подобни налудничави групи, но се съмнявам, че това е било истина.“ – написа една участничка в MyProAna след като прочете това. Добре е да бъде хвърлена светлина върху най-тъмните кътчета на про-анорексичния интернет, но тези изолирани групи са отражение на нашата собствена паника.
Може би е време да осветлим всички различни и усложнени начини, по които хората с хранителни разстройства изразяват себе си онлайн.

Моля, споделете тази статия ако Ви е харесала!

Facebooktwittergoogle_plusmailby feather