Психичните разстройства включват в себе си голям спектър от състояния, които значително се различават по своята същност и интензивност. Техният външен, видим израз се проявява на различни нива от душевната ни дейност – когнитивно, емоционално, поведенчески, соматично, личностно и д.р. Познанието за тези състояния, разбирането им и разпознаването им е важно и би трябвало да бъде интегрирано като елемент в общественото съзнание. По този начин, от една страна може да има навременна адекванта реакция на околните спрямо човек с психична проблематика – насочване към консултация със специалист. От друга, познанието спомага разбирането и подкрепата, от която тези хора се нуждаят. Липсата на знание води до страх, а страха до изключване и враждебност. Поради тази причина целта на тази статия е запознаване с основните отличителни белези на психичните разстройства, които могат да наведат околните на мисълта, че е необходима професионална помощ.
Първият и може би най-важният и значим сигнал се изразява в чисто субективното чувство на душевно страдание, което достига големи размери и е трудно поносимо. Това страдание може да е от всякакъв характер – емоционални преживявания, непрестанно умуване върху житейски въпроси и проблеми, проблемни отношения с околните и др. Обикновено то изкарва субекта от обичайния му начин на функциониране и ежедневие. Всички ние страдаме в някаква степен от живота – „американската мечта“ и вечно засмените щастливи успешни хора са илюзии от екрана. Когато, обаче се премине една граница, отвъд която вече нещата ескалират това става видно както за околните, така и за самия страдащ.
Една от формите на страдание, ако въобще може и има смисъл да се прави подобни разграничение, се изразява когнитивно – тоест в мисленето, в перцепцията за света, в съжденията и идеите ни. Част от психичните разстройства се характеризират с радикално разминаване между реалността и субективната преценка за нея. Тук, разбира се възниква философският въпрос „Какво е реалността въобще?“ както и етичният такъв „Трябва ли психотерапевтът/психиатърът да налага своето виждане за реалността над пациента?“, но засега за целите на статията ще се абстрахираме от тях.
Важен момент тук е критичността – дали субектът сам е критичен спрямо своите собствени идеи. Когато става въпрос за психотични състояния като шизофренията например са характерни налудните идеи, които по много груб начин се разминават с реалността и при все това липсва всякаква критичност. От друга страна при невротичните смущения като фобиите или ОКР са налице идеи, които самият субект оценява като преувеличени или абсурдни, но при все това те го завладават и той не може рационално да ги обори. Това е важно разграничение, защото психозите са доста по-тежки състояния и лечението на неврозата и психозата се различава радикално.
Освен когнитивно, душевните страдания се изразяват и емоционално. Това могат да бъдат афекти на страх, паника, тъга, депресия, вина, превъзбуденост и мания. Характерното е, че като реакция те не отговарят на реалността, прекомерно са завишени или изкривени и възпрепятстват нормалното функциониране.
В поведенчески план отново съществуват множество показатели за психично разстройство. Такова може да бъде всяко необичайно за личността или за ситуацията в която се намира поведение. Например, при шизофренията често се наблюдава занемаряване на личната хигиена, странности в общуването с околните, избягването на определени хора и места. При тревожните разстройства също може да се наблюдава избягване на определени обстоятелства или места, но това се свързва с някакъв необоснован и прекомерен страх, докато в първия пример се свързва по-скоро с налудни убедености.
Тези три нива на психичното винаги вървят заедно и са взаимосвързани и взаимоопределящи когато се касае за психичните разстройства. Всеки човек е уникален сам по себе си и нещата никога не протичат „като по учебник“. Единствено междуличностният човешки разговор между специалист и страдащ може да определи дали въобще се касае за патология и каква. Съществуват неща като „индивидуална норма“ – тоест нормата не като средностатистическо явление, а като субективно явление; и „социална норма“ – това, което е нормално в социално-историческия контекст.
Въпросът за болестта и здравето за момента остава отворен в облатта на менталното здраве и най-вероятно ще остане така завинаги. Никой не може да дефинира категорично тези понятия. Следователно търсенето на психолог или психиатър би трябвало да се свързва по-скоро с въпроса за субективното страдание или страданието на околните от проявите на човека.
Моля, споделете тази статия ако Ви е харесала!
by 
