Психология на пътуването

Движението и промяната са това, което ни поддържа живи. Хората изпитват базова потребност да се движат, вървят, бягат, танцуват, плуват… пътуват. Разбира се, при всеки е различна важността на тези и други дейности, но едно е сигурно – там, където спре активността на човек, започват проблеми и болести. Пътешестването ни води до обогатяване и обновяване. Чрез него внасяме нови и различни елементи в живота си (в себе си) – знания, убеждения, качества, умения, хора, връзки, места, преживявания и т.н.

Пътуването е шанс да се впечатляваш и радваш дори на по-дребни и обикновени неща. Да си позволиш да бъдеш незнаещ, неориентиран, бъркащ, изследващ… Много хора се страхуват да влязат в тази роля, но когато пътуват, това сякаш не ги притеснява, дори е забавно. Защо да не се забавляваш, когато грешиш и в ежедневието си?

Пътешестването ти помага да се отърсиш от навика да приемаш толкова много неща за даденост, без да им обръщаш внимание. Едно пътуване може да разшири ценностната система и светогледа ти или поне да те съживи от рутината в живота ти. Смятам, че нормалното себевъзприемане на човек спрямо пространството трябва да е „аз съм жител на Вселената“, а не просто жител на даден град или държава. Човек би трябвало да се чувства като у дома си навсякъде по света, да усеща връзката си с Цялото.

„Скитането възстановява изначалната хармония, която някога е съществувала между човека и Вселената“. /Анатол Франс/

Някои хора прекалено много се вживяват в членството си в дадени групи (българи, левскари, лекари, богати, болни и т.н.), пренебрегвайки факта, че са част и от много други в социума. Тази нагласа фрагментира и стеснява мирогледа. Тя пречи на човек да вижда другите като цялостни и уникални личности, заслужаващи уважение, без значение към какви категории могат да бъдат отнесени. Както знаем това води до излишни спорове, битки, смърт…

Точно тук е много полезно пътешестването, в което човек има възможност да се запознава с толкова много и различни хора, места, феномени. И ако той има негативни или просто изкривени убеждения спрямо тях, то получава шанса да придобие една по-адекватна представа. Марк Твен е казал, че пътуването е фатално за предразсъдъците и стеснения мироглед.

Е, за някои хора е по-важно да са винаги прави. Те сякаш са ваксинирани срещу вируса „промяна“. Не мислят, че е възможно да грешат и всячески се борят срещу опасността от обогатяване и себеусъвършенстване. Такива хора са като костенурки в процеса на личностния растеж – хем са бавни, хем и ограничени от собствената си мисловна черупка. Само че костенурките са сладки.

Често, когато тръгнем на дълъг път, автоматично започваме да мислим за по-важни и дълбоки аспекти от живота си, от себе си. Пътуването е ефективен катализатор при личностни промени и екзистенциални терзания. То сякаш задвижва колелетата на психиката ни до едно по-добро пренареждане.

Когато става дума за пътуване, определяща роля за преживяванията ни играят и спътниците. Някои ги избираш, други не. Представи си, че откакто си се родил, имаш един познат, с когото се срещате всеки ден. Той е чувствителен и силно привързан към теб; ти си най-важният човек в живота му. Понякога го харесваш, но в повечето случаи все намираш негови недостатъци, постоянно ги коментираш и му ги натякваш. Често го критикуваш и обиждаш. Отдавна си го приел за даденост, не се стремиш повече да го опознаваш и разбираш в дълбочина. Как ще се чувства този човек? Какво ще чувства към теб?

Този нещастен човек си ти, а другият, който само те обижда – отново си ти. Такъв е случаят при много, много хора. Те не умеят да се приемат цялостно и да си прощават грешките. Много трудно проявяват съпричастност към себе си и рядко правят нещо полезно за своето развитие и усъвършенстване.

Е как би могъл да живееш щастливо, уверено, в хармония, ако си неспособен да се радваш на собствената си компания, да се приемаш и цениш? И как ще изграждаш пълноценни връзки с другите, като не го правиш дори със себе си?

Една от най-значимите ползи от пътешестването е, че то е едновременно и достигане на непознати територии в самия себе си. Стига да се отвориш за новото.

Болшинството хора не са наясно със себе си. Липсва им дълбока и адекватна самооценка. Те не са се себеизяснили, т.е. да определят ясно и категорично своята мисия, принципи, цели, правила, приоритети, които ще следват през целия си живот.

Колкото по-зле развито умение за самопознание притежаваш, толкова по-лошо ще преценяваш и опознаваш другите хора. Чрез опознаването на собствената си психика в дълбочина и широта, ти ставаш по-способен да забелязваш психичните елементи и процеси и у другите. Не очаквай да стигнеш там, където искаш, ако компасът ти е грешен или изобщо го нямаш.

Когато се намираш на непознато място, ти си по-отворен и по-любознателен. В някои моменти сякаш поглъщаш с шепи (очи) всичко около себе си. Тогава си с цялото си същество тук и сега.

Каква част от себе си влагаш в това, което правиш в ежедневието си? Доколко присъстваш в ситуациите от собствения си живот? Запомнил съм следното изречение от неизвестен автор: „Мистър Х живееше недалеч от тялото си“. Точно това се случва с много хора. Телесно ги има в различни ситуации, но по-голямата част от разума и „сърцето“ им не са там. Те съществуват на автопилот. Неслучайно Конфуций е казал: „Където и да отиваш, отивай с цялото си сърце.“

Много хора ги е страх да се потопят дълбоко в мига, в дейността, която извършват или просто не са се научили как. Нямат пълноценен контакт със себе си, с другите хора, със ситуацията. Те минават хаотично и повърхностно през живота. Гледат го отстрани. Само се докосват до него, но не проникват в него, не се сливат с него.

Когато пътуваш, си близко до състоянието „живея за мига/деня“, защото си много по-често в „тук и сега“-то, отколкото в „преди“ или „после“. Не мислиш толкова за обичайните си неща и съответно се и чувстваш по-различно, което, от своя страна, ти носи повече и по-здрави спомени от преживяванията.

Друго много важно умение, за пълноценното общуване с действителността е да можеш да виждаш едни и същи неща по различен начин в различните моменти. Това е точно обратното на широко разпространения навик, при който приемаш всичко – природа, слънце, храна, хора, себе си – за нещо, което така или иначе ти се полага и не се нуждае от специално внимание и грижи. Опитай се да оценяваш уникалността, неповторимостта на всеки един миг. Той никога няма да бъде напълно същият. „Не можеш да влезеш два пъти в една и съща река“.

Не позволявай рецепторите ти за активно съзнателно наблюдение да закърняват, покривайки се с рогов слой от късогледство, егоцентричност, неблагодарност и предразсъдъци.

Стараеш ли се да погледнеш човек срещу теб непредубедено, да искаш да го доопознаваш, макар да се познавате от години? Можеш ли да се държиш с него с оня интерес и внимание, с които си го дарявал на най-първите ви срещи? Опитваш ли се да прогледнеш отвъд своите изисквания, очаквания, предположения за него или просто го приемаш за даденост и общуваш с него автоматизирано, без да влагаш особено старание? Ти по кой от двата начина би предпочел някой да общува с теб?

Не знам дали знаеш, но най-фундаменталният, най-дълбокият страх на човек, е този от непознатото. Когато пътешестваме, обаче, сякаш го забравяме, дори му правим напук. И така трябва да бъде. Послушай американския поет Робърт Фрост, който е казал: „Два пътя се отклоняваха в гора и аз – аз поех по по-неотъпкания“.

Животът е едно непрестанно странстване и копаене в пространството – това в теб и това около теб. Продължавай да пътуваш и да оставяш следи върху света.

Реши до кое стъпало от стълбата на живота искаш да стигнеш. Качи се поне две над него.