Психосоматичните болки

Да, за психосоматичните болки ми е думата, исках да понапиша малко за тях.
Определящ фактор при тях е именно психичният, а „психе“ от гръцки, значи душа. Това е важно уточнение за темата, защото до преди години, се считаше за нормално, щом те заболи орган или част от тялото, просто да получиш, няколко хапчета и готово. Излекуван си. Напоследък обаче, все повече хора, че и медици разбират и признават връзката, между тяло и психика. В нашите така съвършени организми, всички системи са създадени и съчетани, да си взаимодействат. Ние сме в непрестанна връзка със себе си и околния свят. Налагани се да се адаптираме постоянно, да реагираме, да се борим или да бягаме, според ситуацията. Всичко съществува в равновесие и когато това е така, то ние се чувстваме добре. Когато обаче се появи нарушение, то оказва влияние, върху целият организъм и баланса се нарушава. Донякъде, всичко това остава незабелязано от нас. Организмите и психиката ни, успяват да задействат свои механизми за справяне и нещата вървят. Но.. ако този баланс се нарушава все по-често, а накрая непрестанно? Тогава?

Всичко изброено рефлектира директно върху тялото, мозъка, психиката и.. душата. Ако сте позабравили, душата е онази светлина, която наднича през очите ни и вдъхва живот у тях. Това е онова нещо, което прави музиката разбираема, без думи, а изкуството докосващо сетивата..
Това също е и онази част от нас, която така често пренебрегваме, гонейки измислени планове и чужди реалности, правейки вечни сметки, какво още материално да си купим, белким то ни донесе жадуваното щастие. Та тази същата душичка търпи, търпи и в един миг, виждайки как се самоунищожаваме, дава знак, че нещо не е наред, че някъде късаме връзката със самите себе си. Този знак, може да е болка, симптом на някоя болест, възпаление, което необяснимо не се повлиява от хапчета и даже антибиотици. Душата е изобретателна, може да се очакват всякакви места и разнородни болежки в действие. И тук идва странното, но често пъти, след много прегледи и страдания, реална причина не може да бъде установена. Има симптоми, има болка, но.. органът е здрав или пък проблемът уж решен, се завръща отново и отново. И тогава, щем не щем, трябва да потърсим на друго място, да се огледаме за ново решение, защото е станало ясно, че със старите похвати, промяна не се случва. Например да “ ревизираме“ вътре в себе си, да преосмислим отношения, убеждения, постъпки, вярвания, желания и чувства. Не е лесно, защото често пъти те са дълбоко скрити и несъзнавани. Да открием, какво е нещото, което не ни дава покой и ни разяжда. И наистина ще се изненадаме, какво може да излезе на повърхността..

Например, едно дълбоко чувство за вина, чудесно се маскира, като остра болка в тялото. Зъбобол, при добра устна хигиена и здрави зъби, може да е агресия и автоагресия, напираща да излезе. Така честите инфекции, могат да са едни непрестанни тревоги, нервност и напрежения, недостиг на радост и стаена горчивина, образуващи гнойни огнища в телата ни. Нищо в природата не се губи, всичко е енергия, която просто се трансформира в нещо друго. Аз самата съм била нееднократно изправяна, пред подобни търсения. Да, търсения, защото след-като цели клиники, купища лекари и светила в съответната област, вдигаха ръце от мен, неуспявайки да открият причината, за нечовешките болки, идващи сякаш от нищото, се налагаше, все пак с това да се заема аз. Имала съм такива с години. Години пълни със смазващи и каращи ме, буквално да вия болки. Невлияещи се от никакви болкоуспокояващи медикаменти. Стигала съм до лудост от недоспиване, крайно изтощение и отчаяние, докато бавно, плахо и с налучкване търсех пътя. В началото не разбирах, после започнах да проумявам, а сега знам, че това е начина. Да се обърнем към себе си, да спрем да се самонаказваме и виним, да се опитваме да контролираме всичко и всеки в живота си. Стига!

Да си дадем прошка, първо на нас самите, да приемем че сме такива, каквито сме и да се обикнем, да чуем най-накрая гласът на душите си. Да вървим по своя път, но не с цената на чуждото нещастие, с уважение към живота и приемане на слабостите ни. Осъзнати, ценящи всеки миг тук и сега, пълни с вяра. И не става дума за „сляпа вяра“, а за онази, дето ни изпълва и ни дава силата да станем, дори когато падаме. Не е лесно, понякога успявам, друг път не и продължавам с търсенето. Отнема ми месеци, години дори. Рецепта няма, но явно има смисъл, щом оцелявам и още съм на пътя.