Кабинетът, в който приемам пациентите си, се намира на 7 минути пеша от дома ми. Нищо и никакви 7 минути, които често имат огромно отражение върху деня ми. Когато гледаш с пробудено съзнание, и най-краткото разстояние се изпълва със съдържание. Ако съзнанието спи, пътят се превръща в тунел и единственото, което виждаме, е крайната цел. Тунелите са тесни, мрачни и самотни. Предпочитам да виждам светлината наоколо, отколкото в дъното на тунела. А и тунелите са илюзия,изтъкана от собствените ни предразсъдъци.
Пътищата ни са изпълнени със знаци и информация, които ни помагат, обогатяват и развиват. Знаците дават сведения за обстановката, маршрутите, възможностите, но не определят посоката и целта. Някои хора очакват знаците да им подскажат накъде да тръгнат, какво да правят… Знаците са знаци, те не могат да вземат решенията ни и да правят избор. Всичко, което ни заобикаля, влияе, но не бива да определя пътя, посоката или смисъла в житейското ни пътешествие.
Ние сме непрестанно и в ролята на повлияни, и в ролята на въздействащи. Съзираме знаци около нас и самите ние означаваме нещо по пътя на другите.
Има отговорност в това, да си знак, да влияеш. Може да си тласък или бариера – не е едно и също, въпрос на избор. Когато се усмихна и кимна с благодарност на шофьора, който спира, за да премина пешеходната пътека (макар да е длъжен по закон), може би го мотивирам да спре и на следващата, може би му изпращам положителна искра, която да поддържа огъня на позитивната нагласа у него и може би той ще я предаде на друг, а другият – нататък. Имаше такъв филм – „Предай нататък”, уникален и разтърсващ.
Всъщност, осъзнаваме или не, всички ежедневно сме част от щафета – предаваме си мисли, чувства, емоции, настроения, енергия… За съжаление, рядко си даваме сметка за онова, което прехвърляме по веригата, онова, което оставяме в пространството след себе си. Народът е казал: „Каквото посееш, това ще пожънеш”, а в Библията е написано: „Каквато нива посееш, седем пъти ще я жънеш!“ .
Вярвам, че нерядко пътят е по-важен от пристигането. Ако приемем, че съществуването ни започва с раждането и приключва със смъртта, то животът се явява пътят между тях.
Колкото и да сте постигнали в живота си, ако съберете само реализираното, ще ви изглежда пусто и малко. Но ако сте изживявали пълноценно и осъзнато процеса – вървенето по пътеките с цветята и билките, изпълващи пространството с присъствието си, изкачването на скалите и усещането за следите на времето, изградили формите им, спускането по склоновете и хоризонтите, издигащи се и потъващи, плуването в реките и чувството за цял един свят, който се намира под вас, летенето в небето и заобикалящите ви менящи се образи от пух, ще усетите пълнотата на житейското си пътешествие. Ще живеете в мига, не за него, а в него.
Има значение дали сеем усмивки и любов, или омраза и негативизъм. Отговорни сме – пред себе си, пред другите, пред Цялото! Ако садим цветя, навярно създаваме пристанище за пеперудите, които радват погледа ни, ако изхвърляме боклуци – тровим почвата, която ни храни. Всичко е кръговрат, въпрос на избор е какво ще поставим в кръвообращението на земята.
Из „Любовта намира начин – психотерапия на ежедневието“
Моля, споделете тази статия ако Ви е харесала!
by 
