ЗА ПОЛОЖИТЕЛНИЯ ОПИТ ПРИ РАБОТА С ХОРА, УПОТРЕБЯВАЩИ НАРКОТИЦИ
д-р Георги Арсенов – психиатър
Боян Страхилов – психолог
При работа с хора, преживяващи зависимост от наркотици, клиентите е вероятно да дойдат сами , но което се случва по-често е да бъдат водени и “придружавани” от родители и близки. Огромната част са младежи от горните класове на гимназията, след военна служба, безработни или студенти от началните курсове. Обръщането на пациента и семейството за помощ разглеждаме като спешна ситуация. Те се консултират в първия възможен час на същия ден – най-често от психиатъра. В сучай, че се договори фармакотерапия за абстиненцията, тя назначава веднага.
Терапията която провеждаме: и фармакотерапията и психотерапията, представляват поредица от последователни договори. Най-често се започва с фармакотерапия на абстиненцията, договорира се кой ще помага в къщи на спиращия наркотиците, как ще се създаде по-сигурна среда около него за дните, необходими за интензивна фармакотерапия – той да стои в къщи, да получава грижи и да не се среща с други хора, употребяващи наркотици.
След дезинтоксикацията се предлага възможност за психологическа работа. Клиентите решават кога да потърсят контакт и договарят началото. Психотерапията е ориентирана към решения – фокуса на вниманието при нея не е насочен към взимането на наркотици, а към периодите, в които вземащия намалява или дори спира дрогата и какво помага това да се случи. Тя е краткосрочна и продължава средно от 2 до 5 сесии за няколко месеца. Важен момент е изследването на мотивацията и какво всъщност потърсилите помощ искат:
· да си починат за определен период от вземането на дрога;
· да спрат веднъж завинаги или
· просто искат да успокоят родителите и близките.
Терапията върви “стъпка по стъпка” – сесия за сесия, като се случва всяка сесия да се договаря сама за себе си. По-скоро се търси доброто за периода на невземане или отказване, вместо да се дават гаранции за пълно оздравяване или неминуем успех. На всяка сесия се сключва договор за конкретна работа до следващата сесия. Работата е насочена към укрепване на ремисиите и се провежда от клиента и семейството в къщи. Парадокс в семейните отношения е, че родителите са около отказващия наркотиците изключително заради
недоверието си към него. Работата тече в две направления:
Едното е с тъй наречения “идентифициран пациент” за търсене на неговите/нейните собствени ресурси, за възможна самостоятелност, преструктуриране на ежедневието и начини за развиване на доверието на семейството към него.
Другото е насочено към семейството и близките за изграждане на нови връзки, общи дейности и повишаване на доверието.
Тъй като заедно със семейството и клиентът се дискутира какво и как искат да направят, постига се удовлетворение на целите в голяма степен и добра “терапевтична връзка” – идващите на терапия разбират, че не е толкова страшно. Сривовете и рецидивите се разглеждат като част от процеса на промяна, като събития от които се научава повече за това какво помага да спре приемането на наркотици. Интересно е, че употребяващите наркотици по-лесно намират решения в сравнение с родителите си, вероятно поради своята оттренирана гъвкавост и натрупан социален опит свързан с взимането им. Родителите имат повече нужда от психологическа работа, свързана с притесненията около техните деца.
С какви митове се сблъскваме в работата си? Най-разпространен и сред самите наркомани и сред родителите им, а и в обществото е митът:
Наркоманията е неизлечима. За хората, употребяващи наркотици той придобива окраската: “Наркоманията е неизлечима, затова няма смисъл да се боря, а и така ми е по-приятно да живея.” Когато родителите приемат, че наркоманията е нещо нелечимо, свалят от себе си отговорността да полагат грижи за своите деца, посегнали към наркотиците. В много близка позиция са и обществените нагласи. В нашата работа насочваме вниманието върху това, че е възможен контрол над наркоманията и то за дълги периоди от време – когато се намалява взиманата доза или дори се спира с терапия или самостоятелно. Ние питаме какво всеки в семейството прави, та случва това.
Друг широкоразпространен мит е, че всичко, което се случва около наркотиците трябва да се пази в тайна и да остава зад стените на дома. Ние подкрепяме идеята, че е важно да се търси подкрепа сред близки и роднини. Колкото повече хора знаят и са заинтересовани да помогнат, толкова повече подкрепа ще получат и вземащият наркотици и семейството.
Трети мит, който често пречи е: “Някой трябва да направи нещо, но не аз.” Така родители и близки търсят как отговорността за трудните моменти да бъде прехвърлена на друг. Това обаче не е продуктивна насока. Ние предпочитаме преформулирането на ситуацията, питайки какво правят и вземащият наркотици и семейството та сами повлияват върху намаляването и/или спирането на наркотика. Подобна ориентация им подсказва за начини на справяне, които могат да използват и сами, без чужда помощ.
ПИК©
Моля, споделете тази статия ако Ви е харесала!
by 
