Работим ли, за да живеем или живеем, за да работим?

Работохолиците нямат личен живот, а имат вечни проблеми с хората около тях

Зависимостите се множат и ни дебнат на всяка крачка. Могат да ни връхлетят от хладилника, екрана на телевизора, компютъра, шкафа с алкохол в дома ни. Могат да ни спипат от витрините, билбордовете, пласьорите на цигари, наркотиците, духовните вярвания навън. Могат дори да ни притиснат в службата ни. Каква зависимост можем да развием в работата си? Много от вас я познават добре, малко я признават за зависимост. Още по-малко са тези, които искат да се отърват от нея. Тя изяжда времето ви, силите, радостта, изяжда вашия живот… Тя е социално приемливата зависимост, наречена работохолизъм.

Терминът „работохолизъм” се въвежда в началото на 70-те години на 20 век от професора по психология на религията У. Оутс. В своята книга „Признанията на работохолика“ (Confessions of a Workaholic) той определя работохолизма като адикция (зависимост) към работа – натраплива и неконтролируема потребност от непрекъсната работа.

Още първите изследвания на това явление намират неговото сходство с другите видове на химическа зависимост. Едно от най-важните от тях е използването на своята ангажираност с работата като средство за избягване от другите проблеми: семейни, личностни, обществени…

Постоянните проучвания, които извършват психолозите из целия свят, сочат, че от работохолизъм страда всеки 4-ти работещ човек. Авторите на публикуваното наскоро в списанието „Харвард Бизнес Ревю” изследване на този проблем посочват в своите изводи, че милиони специалисти от целия свят рискуват да се лишат от семействата си заради прекомерно продължителен работен ден и претоварване на работното си място.

По тяхна преценка около 45% от високоплатените специалисти на големите и известни компании прекарват на работното си място по 60, 70 и дори 100 часа седмично, като не си позволяват повече от 10 дни годишна отпуска и не използват възможността да се откъснат от работата, дори и при най-убедителните поводи: сватби, заболявания или смърт на свой близък. Особено рискови в това отношение са професиите в банковия и финансовия сектор, информационните технологии, медицината, психологията, развлекателната индустрия и др.

Всяка адикция като избягващо поведение води до натрупване на нерешените проблеми, увеличава и без това високото ниво на стрес, на който сме подложени във всекидневието си. Изследванията показват, че заради прекомерното отдаване на работата си работохолиците нямат пълноценен интимен живот, имат проблемни взаимоотношения със своите близки: интимните партньори, родителите и децата. Децата им имат лошо поведение в училище, страдат от различни хранителни разстройства, развиват на свой ред зависимости от недостига на общуването: компютърната и интернет зависимост, игровата или телемании. Натрупването на стреса при работохолиците води до влошаване на тяхното здраве, безсъние, понижаване на физическия и психическия тонус, развитие на физически и психически заболявания.

Работохолизмът като явление се приема от обществото. Не трябва да забравяме, че усилената работа в нашите условия често е продиктувана от недостатъчното заплащане и се явява единствената възможност да подсигурим на себе си и своето семейство средствата за нормален живот. Как да отличим зависимост от необходимост? Това са основните признаци, по които можете да проверите дали постоянното ви присъствие на работното място се е превърнало в болезнено състояние и изисква вземане на съответните мерки:

– Усилената ви работа не е продиктувана от икономическата необходимост,

– Работата ви подменя вашето общуване с другите хора, привързаността, обичта, развлеченията и други форми на активното поведение,

– Изпълнявайки своите служебни задължения, вие все повече се стремите към одобрението от страната на другите;

– Намаляващата способност към съпреживяването: вие все по-трудно се разбирате с другите хора, трудно поддържате междуличностните контакти.

Близките на хората, засегнати от подобна зависимост, обикновено също изпитват духовни и физически страдания от тяхното поведение. Те забелязват лъжливостта на техните оправдания и проектират негативното поведение върху собствената си личност, като по този начин се лишават от самочувствието, усещането за собствената значимост и позитивната нагласа. Много често те изпадат в съзависимост, като на свой ред започват да се отдават на работа, ограничават своето общуване, намаляват активното поведение, посягат към наркотиците и алкохола.

Личностните психологически различия при работохолиците позволяват въвеждането на следната класификация на вътрешните нагласи, породили тяхната зависимост, и прогнозите за нейното излекуване:

● „Работохоликът за другите“ – е този, който прекалено много работи и е доволен от създадената ситуация. Той обяснява своята зависимост със загрижеността си за близките и членовете на семейството. Близките могат да недоволстват, но няма да успеят да окажат голямо влияние на неговите нагласи. За този тип зависими оказване на психологическата помощ е много затруднено;

● „Работохоликът за себе си“ – е този, който прекалено много работи, но изпитва по този повод противоречиви чувства, страдайки от непоправимите загуби в другите страни на своя живот. Този човек може да бъде подпомогнат с корекция на поведението и правилно разпределяне на времето и усилията;

● „Успешният работохолик“ – е този, който благодарение на своята работа постига високи професионални или кариерни резултати. Психологическата помощ за корекцията на поведението към хармонично разпределяне на времето и усилията е крайно затруднена и е възможна обикновено само тогава, когато изпълнението на служебните задължения става невъзможно и работохоликът остава в самота и социална изолация;

● „Работохоликът неудачник“ – е този, който бяга от решаването на личностните проблеми, като имитира активната професионална дейност, която всъщност няма висока стойност. Ако работата ви отнема значително време и не носи финансово и морално удовлетворение, възможно е вие да се страхувате да погледнете истината за своите отношения с обкръжаващите и за личностните си качества. Обърнете се към добър психолог за промяна на собствените нагласи и поведение. Не забравяйте, че най-налудничавото нещо е да правим едно и също, очаквайки различен резултат;

● „Скритият работохолик“ – е този, който се оплаква от прекалената си натовареност, но не знае какво да прави в свободното си време, ако такова случайно се появява. Тези хора са с ниска самооценка, лоши комуникативни умения и отсъствие на твърда идентичност. Те са много амбициозни и постоянно искат да се доказват. За съжаление тези хора още от детството са свикнали да бъдат обичани само за това, което успяват да постигнат и са несигурни по отношение на чувствата на своите близки.

Работохолизъмът е свързан и с качеството на организацията, в която работи работохоликът. Обикновено това е средата, която поощрява егоцентричност, кариеризъм, перфекционизъм, потискане на чувствата и силен контрол над качеството и количеството получената продукция.

Някои от изследователите подчертават, че работохолизмът представлява сериозна заплаха и в началото на своето развитие (свръхнатовареност) и в процеса на укрепването (намаляването на продуктивността, създаване на проблеми във взаимоотношенията) и накрая (хоспитализация и смърт в резултат от сърдечната недостатъчност или друга подобна причина). Като сериозна заплаха се посочва и развитието на нарцисизма – пълната загуба на състрадание и емпатия към другите хора.

Работохоликът оказва дълбоко негативно влияние върху членовете на своето семейство, като ги лишава от емоционалната поддръжка и насочва към подобно на свое поведение или други още по-разрушителни зависимости.

Затова в по-развитите страни лечението на работохолизма приема все по-големи мащаби: работохолиците се подпомагат да осъзнаят опасността от своето поведение, те се научават да създават други мотивационни подбуди освен работната мотивация, да коригират разпределянето на своето време, да повишават емоционалната и комуникативната компетентност, да развиват позитивно и оптимистично отношение към живота.

В България няма социални програми с подобна насоченост, но при желание всеки може да се обърне за помощ към съответните специалисти – психолози, психотерапевти. Докато още не е късно да заживеем по-пълноценен живот, нека да отговорим на този въпрос: Работим ли, за да живеем или живеем, за да работим?