И пътят върви бавно… има криволици, има препятствия, има дълги почивки встрани, птици се реят в небето и огласяват с крясъците си пътуващите, но пътят върви, така , както ние си го чертаем.
Понякога се чудим дали това е нашия път, защо пътят на другите изглежда толкова по-лек и по-шарен от нашия. Опитваме се да излезем от него, търсим други пътища, но всички водят до ….нашия път.
Едно малко дете крачи по прашния път, душата му ту пее, ту се моли, ту плаче… Върви със своите, върви и се удивлява на това, което му се случва. Защо своите са толкова различни от негои защо толкова се страхува да не ги изгуби и да остане само…на пътя.
Когато се раждаме не избираме /или пък може би избираме?/ мястото и хората, които ще наричаме със сладките думи „мама” и „тате”. Гледаме ги с удивление, възхищение и страх, тревога изпълва душата ни, защото усещаме, че нашия път е общ, но и не безкраен, защото ще свърши и ние ще се озовем сами в средата на пътя…
Ето ни в средата на пътя. Отклонили сме се с четиридесет години и виждаме тези мили лица, които обичаме повече от всичко остарели, протягаме се да докоснем техните бели коси, но някак ни се струват далечни и недостижими. Те са далече, а ние вече не сме сами. В ръцете си държим други малки ръчички, носим на гръб своите грижи, а малкото дете в нас все още очаква да бъде прегърнато и погалено.
Кои смe ние, малките деца или възрастните хора, белобрадите страци и стариците с посивели коси, деца, възрастни, родители , кои сме ние?
Ние сме всичко това, ние сме децата с отворени и нежни сърца, ние сме родителите, поели на гръб тежки грижи, ние сме старците с посивели коси, които броят среброто в косите си и се оглеждат в лицата на своите внуци. Някои от нас са останали деца, други са станали сериозни възрастни, трети държат в скута си малкото внуче. Детството, младостта, мъдростта не са трима различни пътници, те са все онова малко и крехко дете… на пътя.
Понякога се чудим дали това е нашия път, защо пътят на другите изглежда толкова по-лек и по-шарен от нашия. Опитваме се да излезем от него, търсим други пътища, но всички водят до ….нашия път.
Едно малко дете крачи по прашния път, душата му ту пее, ту се моли, ту плаче… Върви със своите, върви и се удивлява на това, което му се случва. Защо своите са толкова различни от негои защо толкова се страхува да не ги изгуби и да остане само…на пътя.
Когато се раждаме не избираме /или пък може би избираме?/ мястото и хората, които ще наричаме със сладките думи „мама” и „тате”. Гледаме ги с удивление, възхищение и страх, тревога изпълва душата ни, защото усещаме, че нашия път е общ, но и не безкраен, защото ще свърши и ние ще се озовем сами в средата на пътя…
Ето ни в средата на пътя. Отклонили сме се с четиридесет години и виждаме тези мили лица, които обичаме повече от всичко остарели, протягаме се да докоснем техните бели коси, но някак ни се струват далечни и недостижими. Те са далече, а ние вече не сме сами. В ръцете си държим други малки ръчички, носим на гръб своите грижи, а малкото дете в нас все още очаква да бъде прегърнато и погалено.
Кои смe ние, малките деца или възрастните хора, белобрадите страци и стариците с посивели коси, деца, възрастни, родители , кои сме ние?
Ние сме всичко това, ние сме децата с отворени и нежни сърца, ние сме родителите, поели на гръб тежки грижи, ние сме старците с посивели коси, които броят среброто в косите си и се оглеждат в лицата на своите внуци. Някои от нас са останали деца, други са станали сериозни възрастни, трети държат в скута си малкото внуче. Детството, младостта, мъдростта не са трима различни пътници, те са все онова малко и крехко дете… на пътя.
Моля, споделете тази статия ако Ви е харесала!
by 
