Самозапалването

„Самозапалването, адекватен начин ли е за социален и/или политически протест“?

„Мъдрият мисли за живота, не за смъртта“
Спиноза

„Живот“ и „смърт“ са думите с най-дълбоко значение, с които означаваме факта на нашето съществуване и съществуването на света като цяло.

Човек е чувстващо и осъзнаващо същество, което действа и си поставя цели. Той не може да прекара живота си без смисъл. Смисълът на живота е различен за всеки човек и той има свое особено призвание или житейска мисия, изискваща осъществяване. В това отношение човек не може да бъде заменен, нито пък животът му да бъде повторен. Задачата на всеки е така неповторима, както и възможността тя да се превърне в дело. Всяка ситуация в живота е предизвикателство за човека и поставя пред него проблем за решаване. Животът ни задава различни въпроси, а ние им отговаряме като поемаме отговорност за извършените от нас действия.

Живеем във време белязано от един основен проблем: безразличието на човека към самия себе си. Ние сме загубили своята уникалност и индивидуалност. Целите, които преследваме са извън нас, а не в самите нас. Недоверчиви сме към всички и всичко. Превърнали сме се във вещи, а това ни прави безсилни да се борим с трудностите, които ни поднася животът. Съвременното съществуване предлага все повече стрес, трудности и граничен избор между желания и съвест. Понякога човек изпада в сложни за разрешение ситуации или пък твърде дълго е живял по един труден за понасяне начин. Обикновено тогава започва да мисли за самоубийството като единствен изход от живот, който не му предлага онова, което той си мисли, че би трябвало да бъде земният път. За мен самоубийството не е решение на проблемите, а безсилие за справяне с тях. Нито една кауза не оправдава доброволното отнемане на собствения живот. Алберт Швайцер[1] казва, че „същността на доброто е: да опазваш живота, да развиваш живота и да изведеш живота до най-висшата му стойност“. Загадката на живота е твърде голяма за да рискуваме да се отнасяме към него лекомислено.

Според психолозите самозапалването е крайна форма на самоубийство, която се избира с цел да бъде успешна и да има желания резултат. Това е демонстративен начин да умреш „геройски“, да те запомнят, да станеш значим. Това е опит да се запълни дефицита от героизъм. Загиването иначе става скрито, мизерно, безмислено. Много хора живеят бедно, съсипано, нещастно, почти никой не е чувал за тях и си отиват също така без никой да знае за тях. По-страшно е, отколкото ако умреш, показвайки, че ти и себеподобните ти не можете повече да живеете по този начин. Но тази смърт не е проява на героизъм, защото героизмът е свързан със съзидание, а самозапалването е деструктивно в своята същност.

Тъжен факт е, че в българското общество липсва обединението около ценности. В състояние на хаос на преден план излизат най-деструктивните аспекти от личността в индивидуален и групов план. Хората, които се отказват по този начин от борбата искат чрез този отчаян акт да оправдаят своята екзистенциална безнадежност и липсата на смисъл в живота. Това са хора, които не са намерили начин да реализират способностите си. Чрез самозапалването те търсят как да оправдаят собствената си малоценност и чувството, че не са успели в живота. За мен това не са изградени личности, защото не умеят да релативизират света и да осмислят ситуацията от гледна точка на нейната относителност. За съжаление в България самозапалването се превърна в геройство. Не отричам, че съвременното общество е неспособно да отглежда ценности, които да споделят много хора и които да са устойчиви и уютни за понятия като добро и зло. Но съм убедена, че в момента, в който допуснем социалното да залее личното – намираме оправдание за нашите лични проблеми, търсейки ги в социална ситуация или криза.

Нито една кауза не може да оправдае самоубийството. „Съществуването е да умреш непримирим, а не по своя воля“.[2] Животът за мен е единствена крайна цел и най–висше състояние. Функцията на самоубийството като логичен завършек на живота е абсолютно несъстоятелна. Тя е противоположността на борбата, тя е примирение. Означава: аз бях до тук, не си струва трудът. Борбата с трудностите означава да продължаваме да действаме непримиримо. Животът си струва да бъде живян, именно защото е абсурден, но не и безсмислен. Колкото повече човек развива духовната си ориентация и стремеж към самоусъвършенстване, толкова по-разбираеми са неприятните неща в живота. Трудностите и препятствията никога не свършват, но изменят вида и характера си на нивото на индивидуалното развитие и каквито и да са, те вече са приемливи и обясними.

Състоянието на човечеството днес е твърде сериозно, за да си позволим да слушаме демагозите – и най-вече всички демагози, които имат склонност към разрушение – или дори лидерите, които използват само своите мозъци и имат сърца от камък. Критичната и радиккалната мисъл ще доведе до съзидание и градивност само когато е съчетана с най-ценното качество, с което е надарен човек – обичта към живота.

[1] Алберт Швайцер е немски лекар, философ, теолог, органист, музиколог и общественик. Носител на Нобелова награда за мир за 1952 г.
[2] Албер Камю – „Митът за Сизиф“

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА:
Адлер А. София, 2006. „Смисълът на живота“.
Камю А. София, 1982. „Митът за Сизиф“.
Франкъл В. София 2000. „Увод в логотерапията“.
Фром Е. София, 2003. „Анатомия на човешката деструктивност“.