Те са тихи, спокойни и съвършено не проблемни деца – мамина радост. Те не шумят излишно и са 100% послушни и предсказуеми- удобни във всеки смисъл на думата. Мама казва да играе, значи то играе, трябва да яде – яде безропотно и всичко , което са му сложили, спи по разписание и от мама не мръдва нито крачка.
Децата имат свойството да порастват и тази своя,,удобност“ принасят в живота си на големи. Те не знаят как по друг начин да вървят напред. Тях така са ги научили.
В практиката си съм забелязала, че такива пораснали деца със синдром ,,удобно дете“ имат много размити и сиви детски спомени. Човек придобива впечатление, че те изобщо не са били деца.
Във възрастния си живот ,,удобното дете“ активно жъне плодовете на своята удобност, продължавайки да бъде удобен за всички околни.
В материалния свят, където обикновено сме свикнали с удобствата, ние просто свикваме и бързо спираме да ги ценим, а понякога и дори да ги забелязваме в живота си.
Същото се отнася и за човешките взаимоотношения.
,,Удобното дете“, априори е обречено да играе второстепенна роля, като възрастен. Неумението му да проявява инициатива, проблемите с адаптацията в динамичният социум, функционирането по строго определени от детството правила на живот, отсъствието на конкретни цели, изиграват много лоша шега. Единият от вариантите за развитие на такива събитията е самотата.
Не научени да осъществяват продължителен контакт, да се адаптират, да бъдат активни, да заемат своето място ,,под слънцето“ в социалната група, емоционално затворени, като деца след това, като възрастни се оказват социално самотни заложници на своите ,,особености“.
Възрастните със синдром на ,,удобното дете“ много дълго са зависими от родителското семейство, от тук идват и проблемите от личен характер – как да построят свое собствено семейство, ако вече имат такова ,,Мама, Татко и Аз“. Те не развиват потребността да се отделят, защото не са ги научили на това.
Животът на възрастен индивид, от определен момент предполага вземане на собствени решения, умение за поемане на отговорност, осъзнаване на следствията и причините от своите действия, но ,,удобните деца“ така и не достигнат до този момент на развитие.
Добре е, ако въпреки всичко изброено до тук те осъзнаят, че в живота нещо се случва не точно така, както им се иска. Тогава всъщност, започва и дългият, осъзнат път на порастването – тогава, когато получат нов и жизнено необходим опит, не научен и не преминат през детството. Истински подарък в този момент е да има наблизо човек, който може да насочи, подскаже, подкрепи….Този човек едва ли ще е мама. Тя е имала тази възможност, но не е успяла по ред причини, да си свърши работата, когато е било нужно.
А ръката за помощ може и трябва да се търси, въпреки всичко и всички. Защото този път почти е невъзможно да се мине сам. А да намериш такъв човек е първата колосална крачка към новия живот.
Моля, споделете тази статия ако Ви е харесала!
by 
