(Погледът на един психолог зад кулисите)
В кабинета ми влиза симпатичен млад атлетичен мъж с тъмни очила. Мисля си: Фройд е бил прав! Нашата личност наистина струи от всяка наша пора, а от порите на младежа срещу мен струи съвършенство. Питам се, как е възможно този полубог да има нужда от разговор с психолог и отговорът не закъснява:
многократният шампион на България прекъснал спортната си кариера преди време и сега не знаел накъде… Последните няколко месеца били кошмар, от който той не можел да се събуди – сякаш нямал бъдеще, започнали да го притесняват всякакви неща, дори и много маловажни, по неговите думи: като да остава сам, да мисли, че няма какво да прави в даден момент, започнал да се самонаблюдава, да се гледа в огледалото и да не може да се познае. Рядко имал добро настроение, спрял да слуша музика, защото не му носела радост, не усещал нищо, освен желание да се скрие, да избяга, да се откаже от всичко… Ще кажете: чакай малко, спортът не беше ли „физическа дейност, която има за цел подобряването на физическото и психическото здраве, развиването на социални отношения, и постигането на спортни резултати”!?
Какво се променя в спорта днес? Защо се отдалечаваме все повече от значението, заложено от древните в думата “спорт”, а именно “свободно време“. Защо някои видове спорт заемат все по-голяма част от времето, парите и интересите на хората, и се превръщат в тяхна професия? Как се случва така, че топ-спортисти, като моя герой, като Андре Агаси, Свен Ханавалд, Джанлуиджи Буфон, Линдзи Вон… развиват психически разстройства: депресия, панически атаки, анорексия, бърнаут. Спортът все още ли е добро решение за добър и пълноценен живот?
Колкото повече потъвам в думите на младия мъж, толкова повече разбирам, че зоната на професионалния спорт е лишена от всякаква романтика. Бляскавите сцени на триумф са му стрували прескъпо. Ставам “съучастник” на една “малка мръсна тайна”, както казва Агаси: “покрусата от загубите е несравнима с щастието от победите”.
Спортът е сфера, в която човек е изложен ежедневно на екстремни физически и психически натоварвания, и системно преминаване на собствените граници, защото “в противен случай няма да съм успешен и няма да стана шампион”, по думите на моя герой. Излиза, че е нормално при това непрекъснато “надскачане” на себе си да нараниш физически тялото си – да разтегнеш сухожилие, да изкълчиш става, да прещипеш нерв, но ако те заболи душата – слагаш черни очила и стискаш зъби.
Според проф. др. Юрген Бекман от ТУ Мюнхен, занимаващ се със спортна психология, това, което разболява, не са слаби черти на личността на спортиста, а по-скоро реалността на професионалния спорт. А тя, освен с неимоверните натоварвания, е свързана и с огромен финансов ресурс, с невероятен медиен интерес, в чийто фокус от значение далеч вече не са постиженията на състезателя, а личният му живот, спонсорите му, марката, която рекламира и т.н. Спортистът се е превърнал в материал, в разменна стока, която струва или пък вече не, защото е изразходила потенциала си.
От дългите тренировки и многото състезания младите спортисти очевидно едва намират време да разгънат истински личността си. Да ценят сами себе си, да развият различни стратегии за справяне със стреса – повечето от тях изобщо не се научават на това. Гледат на тялото и душата си като на средства за достигане на максималното постижение. Важното е да не се провалят, а когато достигнат предела на възможностите си, те просто продължават нагоре с помощта на допинг, болкоуспокоителни, сънотворни… Самочувствието им е тясно свързано със спортните им постижения. “Ако съм на върха, значи струвам, ако ли не – значи съм боклук”.
Често, когато затвори вратата на спорта, състезателят явно затваря всички врати зад себе си, защото това е бил целият му свят. Там остават не само начинът на живот и екзистенция, приятелите (доколкото изобщо ги е имало), там остават и позитивните емоции от победите, а и един много съществен подход за стимулиране на настроението: всеизвестно е, че масивните телесни натоварвания водят до невробиологични и ендокринологични изменения. Отделянето на огромно количество ендорфини, или на така наречените “хормони на щастието”, води след себе си до промяна в настроението и себевъзприемането. Тези „морфиноподобни вещества, образувани вътре в тялото“, карат човек да се чувства прекрасно, но когато активен спортист спре да тренира – усеща липсата им повече от всеки друг. Заместители като наркотиците, алкохола, стимулантите и лекарствата са начин да надмогнат това състояние на безтегловност.
Даваме ли си сметка, че може би все повече млади спортисти имат нужда от професионална психологическа помощ, защото душевните неразположения не са изключение, а част от спорта. Идеализираната и изкривена представа, че човек може и трябва едва ли не само да печели, е правило без изключения за много състезатели. Ето защо натиск от подобно естество и същевременно подценяването на загубата водят до още по-екстремни очаквания от собствените им възможности. Следват неизбежно кризи и нервни сривове далеч от очите на публиката, рядко водещи и към кабинета на професионалист.
Според мен спортистите се нуждаят от психологическа подкрепа не само за да бъдат надъхвани за победа, нито само, когато са претърпели тежка загуба, а по време на цялата си кариера, така както е нормално да имат треньори, лекари и масажисти.
Какво се случи с моя герой ли? Носи вече слънчевите си очила по предназначение, а не за да крие зад тях.
Моля, споделете тази статия ако Ви е харесала!
by 
