„Изкуството – това е най-яростния бунт на човека срещу съдбата“
А.Малро
Според някои автори, „Връзката между креативността и психопатологията се изследва още от древността. Множество изследователи и биографи на велики личности са търсили не само съществуването едновременно на талант и психична болест в определени хора, но и причината за това в наследствеността, когнитивния стил или личностови характеристики. Заключенията, които се извличат от анализи на исторически данни, изследвания в психитрията и психометрични изследвания като цяло насочват към идеята, че прояви на психопатология се срещат по-често при хора с високи творчески заложби, съществуват някои закономерности в особеностите на мисленето при хората с таланти, но не може да се твърди, че съществува сигурна пряка връзка между креативността и психичната болест.“[1]
Стара истина е, че изкуството борави с дълбоките човешки емоции и подсъзнателни импулси. Къде обаче е границата между чисто нестабилното емоционално състояние, което само по себе си е тласък към творчеството, и завършения продукт, който се представя на потребителя на това изкуство?
Платон счита, че поетичното вдъхновение води своето начало от божествената лудост. „Концепцията за лудостта се дефинира от него като вдъхновение от Бог и влияние, което има по-скоро положително отражение в творчеството, допълнителни умения и като цяло качества, лишени от нюансите на отрицателната оценка на настоящото време.“[2]
Много велики мислители и извести личности са разсъждавали върху връзката между лудостта и гения, като в изследванията се цитират тези разсъждения, например:
„Аристотел: “Хората, които са изтъкнати във философията, политиката, поезията и изкуството имат тенденции към меланхолия”
Сенека: “Не е съществувал велик гений, който да не е докоснат от лудостта”
Джон Драйдън: “Великите умове са със сигурност близо до лудостта и границата която ги дели е тънка”
Блез Паскал, подкрепяйки подобни идеи твърди, че при великите умове лудостта е унаследена: “Великите умове са заредени с лудостта, точно както и болните, обременени с големи дефекти”
Ламартин: “Геният носи в себе си принципите на разрушението, смъртта и лудостта, както ябълката носи червей”; “….болестта, наречена гениалност …”
Ломброзо в своето произведение “Геният” приема, че гениалният може да бъде свързан с дегенеративната психоза и по-специално със заболявания от групата на епилепсиите.“[3]
Фройд разглежда гениалността като знак за невроза и вярва, че ранния детски опит, а не генетиката определя лудия гений. Фройд също изучава разработките и биографиите на известни личности и вярва, че великите трудове в изкуството и литературата съдържат универесални психологически истини. Той поставя под голям въпрос генетичната връзка между гениалността и лудостта.
Следва да се посочи, че в световната практика, креативните личности- при това, такива, чиито произведения възхищават и съвременниците и се смятат за образци на световната култура и цивилизация – често са страдали от различни психопатологични състояния.
„Предполага се, например, че Микеланджело е страдал от аутизъм. Според неговите съвременници, художникът бил преобсебен от неговата собствена реалност. Повечето от мъжете в неговото семейство са имали сходни симптоми. Микеланджело е имал трудности в създаването на връзки с хората, имал е много малко приятели и дори не присъствал на погребението на брат си. Той е описван от своите съвременници като самотен и меланхоличен човек, който предпочита да бъде далече от компанията на другите. Неговите биографисти твърдят, че тези симптоми, в комбинация с гениалност в областта на математиката и изкуството показват, че той може да бъде считан за човек с високо функциониращо нарушение от аутистични спектър.“[4] Не можем да не споменем и Ван Гог. Заболява от психична болест и извършва самоубийство през 1890 г., когато е едва на 37 години.
Бетовен също има зад гърба си множество медицински проблеми, дължащи се на дългогодишен алкохолизъм. Предполага се, че той е страдал от биполярно афективно разстройство. Моментите на мания на Бетовен са били добре познати на неговите съвременници – те са били свързани с най-силните периоди в неговото композиране. По време на депресивните епизоди той е написал много от прочутите си произведения. В някои от писмата до братята си, Бетовен споделял мисли за самоубийство.
От различни психопатологични прояви са страдали и политици, имащи съществено значение за сегашното прекрояване на света- например, предполага се, че Ейбрахам Линкълн е страдал от депресия. Биографистът на Линкълн твърди, че неговите приятели са определяли писмата му, като писани от най-депресивния човек, когото са срещали. Фамилно Линкълн е бил обременен за психични заболявания. Той е имал майка и множество роднини с депресия. Уинстън Чълчил споделял с близкото си обкръжение, че е хванат от примката на депресията. Често обмислял самоубийство. В епизодите на хипомании той се е чувствал сравнително по-добре, но настроенията му са се променяли бързо. В по-тежките мании той не спял по цели нощи, през които е написал своите 43 книги.
В областта на литературното творчество, внимание заслужават много писатели и поети. Вирджиния Улф, Силвия Плат и Ърнест Хемингуей – трима изтъкнати творци преживели епизоди на тежка депресия, които вероятно са довели и до края на техния живот чрез самоубийство. Силвия Плат (Sylvia Plath) е американска писателка, най-широко известна със своята поезия. Ражда се в Бостън, в семейството на германския изселник, зоолога Ото Плат. От 1955 г. учи в Кеймбридж, където се запознава с английския поет Тед Хюз и на следващата година се омъжва за него. След проблемна връзка и раждането на две деца, Фрида Ребека 1960 и Никълъс Фарар 1962, Хюз напуска Плат заради друга жена, съпругата на канадския поет Дейвид Уивил.
Силвия Плат страда от тежка депресия и след няколко опита за самоубийство от юношеството си нататък, успява да си отнеме живота с газ през 1963 г., когато е едва 30-годишна. (През 1969 г. жената, заради която Хюз е изоставил Плат, Ася Уивил, убива себе си и Шура, момиченцето си от Хюз, също с газ.)
Гробът на Плат се намира в Йоркшир и е известен с това, че нейни почитатели редовно заличават името Хюз от надписа Sylvia Plath Hughes на надгробната плоча. През 1922 г. Есенин се жени за трети път за известната американска танцьорка Айседора Дънкан, с която пътува в Европа и Съединените щати. През този период алкохолизмът му се засилва и на следващата година двамата се разделят. След завръщането си в Русия през 1923 г. Есенин се влюбва в актрисата Августа Миклашевска, но чувствата му остават несподелени. По това време поетесата Надежда Волпин ражда от него син, Александър Есенин-Волпин, за когото той не научава до края на живота си.
Последните две години от живота си Есенин прекарва в постоянно пияно състояние, но тогава пише и някои от най-известните си стихотворения. В началото на 1925 г. се жени за четвърти път за София Толстая, внучка на Лев Толстой, но скоро се налага да бъде приет в болница. Излиза и заминава за Санкт-Петербург по Коледа. Отсяда в хотел Англетер и там прерязва вените си, пише прощално стихотворение с кръвта си и го предава на приятел, който е бил с него в нощта преди края – Волф Ерлих. На следващия ден е намерен обесен. Според някои хипотези самоубийството му е инсценирано от тайната полиция.
[1] Станкова, М., Креативност и психопатология, Департамент „Здравеопазване и социална работа”, Годишник, Том първи, София, 2014
Моля, споделете тази статия ако Ви е харесала!
by 
