България е „най-тъжното място в света“, твърдяха неотдавна географите на щастието от страниците на английското списание “The Economist”.
“Не, българите не са нещастни, а по-скоро предпочитат да се представят за такива” – побърза да ни увери последвало изследване, и по някаква 10-степенна международна скала на щастието българите достигнаха набързо златната среда.
Къде ли ще се окажем при следващата класация!? Едно е сигурно – такива изследвания завършват винаги с различни резултати. Защото възможно ли е да се измери неизмеримото? Как можем да дефинираме “щастието” така, че то да значи едно и също нещо в една източна (колективистична) култура, каквато е японската, и една западна (индивидуалистична), каквато е американската например? Когато изначално в първата приоритет имат цели, свързани с постигане на хармония и добруване на обществото като цяло, а във втората себереализацията и себеосъществяването на Аз-ът е издигнат в култ (американската мечта!). Какви параметри можем да зададем, когато става въпрос за различни ценности?
Добре, да приемем, че всички сме хора. Всички искаме да сме здрави, да имаме добре платена работа, дом, деца, добри връзки с околните, приличен стандарт на живот, сигурност, свобода. Значи ли, че ако имаме всичко това, сме щастливи? “Да”, казват учените! Така изглеждат отличниците по щастие – Дания, Финландия, Норвегия.. Странно, защо тогава и броят на самоубийствата в тези страни е също така рекорден, в сравнение с “нещастните” италианци и испанци например.
Та значи, ако сме българи, имаме парични затруднения, работа, която е пълна със стрес, приятели, на които обаче не можем да разчитаме, защото в момента са заети със себе си, ако не сме срещнали мъжа/жената на своя живот все още, ако нямаме деца… тогава какво? Да се причислим към неудачниците и нещастниците ли? “Не, разбира се”, казват ни експертите по щастие. И предлагат семинар след семинар, за да ни научат как да бъдем щастливи: “Щастието е постижимо!” ,“Всеки е ковач на своето собствено щастие”, “Ключове към щастието”, “Училище по щастие”…
Ако бъдат запитани дали искат да бъдат по-щастливи, отколкото са в момента, повечето хора биха отговорили утвърдително. Ние всички искаме да се наслаждаваме на живота, да се забавляваме, да нямаме стрес и правим много, ако не всичко, за да попаднем най-горе в класацията и да останем там възможно най-дълго. Но именно това усилие е често контрапродуктивно. Точно тогава, когато щастието ни изглежда лесно и бързо постижимо, когато очакванията ни са големи, неминуемото разочарование от “по-малкото” щастие се понася много по-трудно, човек е като цяло по-нещастен и живее по-мъчително в една “щастлива” страна.
И колкото повече се напъваме, колкото повече съвети следваме – толкова по-нещастни ставаме. Защото, ако търсим само щастието – далеч няма да стигнем! То винаги е следствие, страничен ефект от нещо, на което сме се посветили с цялото си сърце, на нещо, което е по-голямо от нас самите, според Виктор Франкъл.
Щастието идва често тогава, когато сме минали през най-лошото. Може би това е обяснението за разликата в сиянието по лицата на нашите параолимпийци, в сравнение с физиономиите на “обикновените” ни медалисти тази година.
Защото един пълноценен живот съдържа и много трудности, и препятствия в себе си. В него има и много чувства на тъга, на разочарование, на страх, на болка, на отчаяние.
Никой не взема решение и не си казва – “сега предпочитам да съм нещастен”. Въпросът не е в това, дали се чувстваме повече или по-малко щастливи, а как оценяваме тези състояния.
Сещам се за притчата за краля, който търсил лек за променливите си настроения и получил пръстен, чието вълшебство се изразявало не в някаква чудодейна сила, а в надписа, който гласял: “И това ще мине!”
Можем само да се подготвим като краля, да не се боим от обратите в битието си. А щастието е именно резултат от съгласието ни с живота като цяло, с неговите възходи и падения, с неговите застои и вихрушки. Понякога контролът е в наши ръце, понякога трябва да отпуснем веслата на лодката си и търпеливо да изчакаме бурята да отмине, преди да се отправим отново в открито море.
Колкото и да трае щастието – секунда, ден, седмица, месец, сигурно е, че не можем да го уловим и е абсурдно да си мислим, че можем да го задържим завинаги, камо ли да се заковем, в която и да е класацията на определено място. Защото природата на щастието се състои именно в това – епизодичния му характер. И точно в това му е хубавото, защото, както казва Фройд, “Ние хората сме устроени така, че да се радваме повече на контраста и по-малко на самото състояние”.
Да, излиза, че най-щастливи сме тогава, когато сме на път към някоя цел – към богатство (духовно или материално), към създаване на собствено семейство, към успех в работата, към нови приключения, към нови преживявания.. към другите, към себе си и истинската си същност .
Посланието на Стив Джобс към завършващите Станфордския университет “Останете си гладни, останете си глупави”, добива смисъл и за нас, защото всъщност СТРЕМЕЖЪТ се оказва най-добрата част от щастието! А на нас, българите, стремежи никак не ни липсват, нали?
Моля, споделете тази статия ако Ви е харесала!
by 
