Можем ли да премахнем „токсичното“ от нашия живот?

– Можем ли да премахнем „токсичното“ от нашия живот? Токсичните чувства, емоции, мисли, лични качества, хора?

– О да! Как, не! Разбира се, че може! С едно усилие на мисълта! Веднъж и завинаги! Благодарение на нашия три-дневен семинар, книга, 10-те ни съвета…

Това ли очаквате да чуете?

Ще го чуете със сигурност. Не и тук, обаче!

Първо за “токсичните” чувства, „менталните отрови“ и други подобни, населяващи нашата необятна психика… Доколко са токсични и доколко може да бъдат премахнати?

Сред многобройните рецепти за щастлив живот най-много се впечатлявам от следните споменавани в тях пунктове:

„Не критикувайте“,
„Не чувствайте вина“,
„Не се страхувайте“,
“Не завиждайте”,
„Не понижавайте самочувствието на другите“,
„Давайте само положителни прогнози“,
„Винаги прощавайте“ и тем подобни….

Можем ли, ей така от раз, да престанем да правим „лошо“, да престанем да чувстваме онова „токсичното“ и да започнем да мислим само „правилното“? Какво ще постигнем, ако насочим усилията си към това, за което ни размахват с пръст?

Когато чета такива „съвети“, се сдобивам с усещането, че писалият гледа на човешкото същество, не като жив индивид, а като вид машина, която може да включва и да изключва чувствата си, лесно и безболезнено да отвинтва някои от частите си и да функционира успешно според определена „правилна“ програма.

Но човекът не е машина. И не би могъл току-така да спре да се страхува или да изпитва вина. И най-голямата грешка е да сведе функционирането на емоционалния си свят към Правилно и Неправилно или към Добро и Лошо. Осъществи ли тази грешка, опита ли се да „отвинти“ някое „неправилно“ чувство, ще си услужи мечешки. Чувството не може така лесно да бъде отстранено. Човек може „успешно“ да се самозалъже, че се е освободил от него, докато реално, чувството ще бъде изтласкано и проявено в някоя видоизменена форма, която ще ни докара много повече грижи от самото чувство.

Всяко чувство, емоция, качество, които притежаваме, изпълняват някаква функция във вътрешния ни свят, удовлетворяват определена потребност на нашата психика. Докато не си признаем който и да е „токсин“ в душата, докато не го разберем, не стигнем до корена му, не можем да го премахнем. Няма да го премахнем и стигайки до корена, но това, което можем да направим е да трансформираме „откритието“. И въпреки, че така описан процеса звучи лесен и елементарен, той далеч не винаги се явява точно такъв. По-често пътя е труден и трънлив. Но преодоляването му, повярвайте, си струва!

Вероятно, ще се намерят много техники, особено от онези, възпяващите човешкото всемогъщие, които ще ни убеждават, че от раз можем да се освободим от каквото и да е, стига само да го поискаме и ще стане! И ние, вероятно, ще окосим, да кажем, гневливостта си и ще очакваме на мястото й да поникне благост, 1-2 седмици ще ходим щастливи и окрилени, че проблема е решен, но….. след време ще видим, че на същото място отново е избуял гнева. И в по-добрия случай ще си признаем провала, а в по-лошия ще затворим очи на същия и ще се дразним от подобна на нашата растителност по околните поляни.

Да се вслушаме в най-набиващите се на очи призиви (не чувствай, не мисли, недей, откъсни и изхвърли…) и вместо веднага да тръгваме да замахнем с „освобождаващата брадва“, да се опитаме да надникнем отвъд етикета „лош“ и да пробваме да разширим погледа си върху тях.

Да се върнем на рецептите!

Не критикувайте – не слушайте критики.

Да приемаш света без критика (да не критикуваш), да бъдеш вид всеяден и да поемаш всичко, което ти се поднася (всяко знание, което ти се налива), не е никак зряло. Същото може да се каже и за безразборното критикуване – „критикувам, защото критикувам“ – тенденциозно опозициониране като начин да усетиш себе си, своята отделност (при липса на други начини да почувстваш своята идентичност).

Да не слушаш критика означава да губиш много!

Първо, критиката може да открие немалко информация за личността на самия критикуващ (нали се сещате „аз не съм това, което вие мислите за мен; аз съм това, което аз мисля за вас“). Много удобен момент да опознаете човека по-подробно!
Второ, тя може да има градивен смисъл и за критикувания. Преди време публикувах статия-превод, която наред с немалко харесвания пожъна и известен обем критика. Благодарение на някои от критичните коментари успях да открия 1-2 грешки в текста, получили се поради моето недоглеждане. Е! Бях благодарна на критиците, защото грешките променяха смисъла на текста и нямаше да разбера за тях, и съответно и да се доошлайфам, ако бях затворила очите си за критиката.

Всяко, отразяващо ни огледало, е в някаква степен криво – то удължава перфектния ни нос или пък удебелява тънката ни талия. Но колкото и да е криво, не му убягва дупката в чорапа ни, например.

Ако се научим да вадим градивното от отразяващите ни хора, въпреки възможните изкривявания от тяхната страна, ще спечелим доста.

Не чувствайте вина

Не се страхувайте

Не чувствай… Като да отрежеш клоните на едно дърво и да очакваш нищо да не порасне на мястото им. Или да натиснеш копчето на робота.

Познавам хора с преобладаваща психопатна (както я определя Нанси Мак-Уилиямс) структура. Да, на тях наистина им се удава да не се отдават на чувството за вина и страх. Не защото успяват да не изпитват тези чувства, а защото, задействайки някои от своите защитни механизми, карат околните да изпитат това, което би мъчило самите тях. Вместо да се чувства виновен или да се страхува, психопатният ще накара вас да изпитате вина или да се разтреперите от страх. За което много вероятно да не пропусне и да ви изкритикува впоследствие.

Вината и страхът са естествени прояви на човешката психика. Това, което можем да направим с тях е да приемем, че съществуват, да ги разберем и по този начин да поемем определен контрол над тях.

Чувството за вина, както и страхът могат да се окажат и големи задвижващи сили.

Като разберем вината, можем да разберем и зоната на своята отговорност, като по този начин, ще се освободим от властта на първата и ще задействаме своята конструктивност и креативност. Разбирането на страха пък вероятно ще ни помогне да открием силата и ресурсите си за справянето с това, което ни плаши.

Не обвинявайте дори мислено

Не плашете

Не клюкарствайте

Не завиждайте

Правим, каквото правим („нищо човешко не ни е чуждо„). Дано си го признаваме и се опитваме да разбираме какво ни кара да го извършваме, какво целим и какво постигаме в крайна сметка като резултат. Обаче след като ни кажат „не го правете!“ („добрите хора не правят така“), има риск да бъдем всмукнати от нечия желателност и да затворим очи на вътрешната си реалност. Ще продължаваме да правим, каквото правим и едновременно с това да лицемерничим пред себе си, че подобни действия не са ни присъщи, защото виждате ли въпросните не отговарят на поредните 5-7-10 призива на еди кой си авторитет. А доколко е ползоносно това, не е трудно да се сетим!

Много по-лесно е да изтласкаш чувството за вина, предизвикано от нежеланото действие, самозалъгвайки се, че не правиш такива неща. По-трудно е да признаеш, че подобни действия все пак са ти в репертоара и да поемеш отговорност за тях, а и за последствията от същите.

Не обиждайте – не се обиждайте

Никога не можеш да си сигурен на 100% как ще реагира отсрещният на твоето действие или дума. Ако в човечеца срещу нас по неведоми причини има малко повече очакване за обида, нищо не му струва да се засегне от това, в което не сме вложили и капчица негатив. Важното е да бъдем честни със самите себе си по повод истинските мотиви и подбудите си, да си даваме сметка за това, какво ни ръководи в постъпките, а останалото… Останалото е отговорността на останалите.

Всеки понякога се чувства обиден от това или онова, но възможно ли е да вземе и да отсече обидата ей така отраз? Веднага се сещам за израза „да преглъщаш обидата“, а също и за някои психосоматични прояви като постфактум на този великодушен жест. А те могат да бъдат: кашлица, болки в гърлото, гадене, повръщане…. все симптоми, които сякаш се борят с нещо заседнало в гърлото, невъзможността да преглътнеш, желанието да „върнеш“.

Давайте на другите (и на себе си) само положителни прогнози

Ерик Бърн пише, че Неуспелият е този, който мисли само за победата и когато не спечели, целият му свят е сринат; докато Победителят мисли за победата, но и винаги има план за действие в случай на неуспех.

Откъснати от многоцветната действителност „само розовите“ прогнози правят човека сляп. Розовите очила не ни вършат никаква работа. Не ни върши работа и черногледството, разбира се.

Винаги е добре да се зачитат и двете страни на монетата (и светлата, и тъмната). Не можеш да купиш каквото и да е само с едната й страна.

Нека прогнозите са само положителни или казвайте: “При теб всичко ще бъде наред!”

Интересен феномен. Често положителните прогнози имат обратен ефект. Когато някой ни съобщава за свой проблем или затруднение и му кажем „Всичко ще бъде наред!“, някой път тези думи се приравняват по смисъл към: „Твоя проблем няма значение. Не ме занимавай, моля!“

Не малко хора са ми признавали, че бях първата не подминала споделянето им за затруднителна ситуация с „Всичко ще бъде наред!“, а им бях дала пространството да споделят повече за случилото се и да разгледат ситуацията от различни ъгъли. Именно тогава те бяха успели да усетят истинско облекчение.

Не понижавайте самочувствието на другите – не слушайте тези, които се опитват да понижат вашето самочувствие.

Не показвайте на другите техните слабости – не обръщайте внимание, ако те показват вашите

Да, наистина би било добре да сме деликатни със самочувствието на другите, но доколко това ни гарантира наистина непонижаването на такова у тях?

Колкото и да се стараеш, бидейки максимално честен със самия себе си по повод мотивите на думите и действията си, винаги има шанс да накърниш самочувствието на определен тип хора. Ако отсреща ти стои човек, едно от най-основните жадувания, на когото е потребността за превъзходство (а в нарцистичната ни епоха това се случва редовно), то е почти невъзможно да не му накърниш самочувствието. Ще познаеш, че е накърнено по ред агресивни прояви и изказвания на персоната Х. Ако си по-красив, може да чуеш, например, че красивите са пълни нули в леглото или пък са тъпи. Ако случайно издадеш някое знание, което не се явява предимство на персоната Х, може да бъдеш сринат с обезценяване на въпросното (о, що за глупости! дрън-дрън!). Ако имаш някакво убеждение, което евентуално по някакъв начин сочи достойнствата ти, отново имаш шанс да бъдеш изравнен със земята от Х, защото в неговите представи твоите достойнства подразбират неговите собствени слабости. А на практика… достойнствата ти са просто твоите достойнства.

Ще се повторя, важното е да бъдем наясно с това какво влагаме ние самите в нашите действия и думи, а как ще бъдат отразени от отсрещният не е в нашата власт.

Колкото до неслушането на тези, които се опитват да накърнят нашето самочувствие и да показват нашите слабости… Тук може да мислим в две посоки:

Първата, защо се чувствам принизен? С коя моя част се свързва чутото? Доколко моята собствена призма не го изкривява (дали наистина има принизяване)? Има ли резон в тези думи?
Втората, какво ми казва за себе си този, който се опитва да понижи моето самочувствие? Кои свои слабости евентуално издава той самият? Дали случайно не цели да засенчи достойнствата, които аз имам? Защо му е нужно това? Чувства се слаб, безпомощен, недостоен, неговото собствено самочувствие е накърнено, и той се отбранява с нападение? Доколко аз самият имам пръст в това, човека да се чувства по този начин? И доколко нещата се отнасят само до неговия си психически свят („неговия сън“, както казва Дон Мигел Руис)?

Винаги прощавайте

Прошката не се дава, тя се постига вътре в душата на прощаващия. Смисълът на прошката не е да оневиниш обвинения. Смисълът й е да оставиш другия да бъде друг.

Някои казват :“Прощавам само, ако ми се поиска прошка“.

Според мен, такава прошка няма нищо общо с истинската същност на това понятие. Думи като „трябва“ и „ако“ са несъвместими с думата „прощавам“.

„Трябва“ ни кара да се самозалъгваме, че сме простили, когато реално не сме и ни вкарва в чисто лицемерие.

„Ако“ придава на прошката условност и нещо като комерсиален оттенък -„плати ми, за да получиш“. Каква прошка в такъв случай е това?

Пътят за постигането на прошка лежи чрез благодарността и чрез умението да възприемаш нещата от живота в тяхната цялостност, а не само от положителната или само от отрицателната им страна, както и според „градуса“ (+/ -) на функцията, която вършат за теб.

Разберете мотивите на другите, които вършат лоши дела

Напълно е възможно зад нечия разрушителност да се крие вид страдание.

Опитайте да го разберете, но не се самозалъгвайте, че знаете всичко! Няма как! „Чужда душа – тъмна гора.“

Все пак преди да се втурваме да си обясняваме действията на другите, би имало смисъл да вникнем в смисъла и подбудите на своите собствени екшъни. Лесно е да съдим и да анализираме околните. Много по-трудно и отговорно е да го правим със самите себе си.

Пък и „лошите дела“ колко ли са лоши? Може да са лоши според нашите представи, но да са ОК според представите на друг… Може би „лошотията“ на някой всъщност е повод да хвърлим по-внимателен поглед към собствената ни същност: нашите представи, нашата ценностна система, убеждения, предразсъдъци и т.н.? Не да ги обезценим и веднага да ги премоделираме, а малко да си разширим фокуса.

Ако сте в състояние, използвайте положителна програма за въздействие на подсъзнанието на другите

Чуждото подсъзнание (или несъзнавано) и особено пък програмирането на такова не е наша работа.

Откъде накъде?! Със собственото си да се оправим някак! Защо ще се бъркаме в чуждото?

Никога не трябва да се чувствате виновни за това, че премахвате токсичните хора от живота си

Говорили сме вече за вината. А и…. тук няма защо да се чувстваме виновни, не толкова заради самата вина, колкото заради това, че никого не премахваме.

Защо ли? Ще обясня.

За да ни стане ясно, преди всичко не пречи да помислим върху нашата роля, която заемаме в определени социални групи, както и върху това на играенето на какви роли подхващаме другите около нас? (какви роли раздаваме на околните)

Сякаш има някаква закономерност в появяването в нашето пространство на определени типове хора. И даже сменяйки средата се натъкваме отново на същите типове, представени вече от други човешки същества. Колкото и да „премахваме“ конкретните индивиди, колкото и да си освобождаваме живота от тях, след време се намират други хора, които започват да играят същите роли, подобни на онези на „премахнатите токсични“ човеци.

Упс!

Да! Докато не разберем своя собствен театър и не внесем промени в своя собствен сценарий, наборът от маски и типажи в обкръжението ни ще остава същия, защото въпросните маски и типажи се явяват отговор на нашите собствени често несъзнавани заявки към социума. Те удовлетворяват нашите собствени, отново, често несъзнавани потребности в това, например:

някой да ни отхвърля, защото реално ние самите по някакви причини не си позволяваме да се отдадем на истинска близост;
да ни наранява, защото по някакви причини ние самите търсим болка, а може би даже я въвеждаме в култ;
да ни кара да се чувстваме малки и нищожни, както ни е карал да се чувства някой значим за нас, в детството ни;
и така нататък…

Докато не разберем собствените ни закостенели, вече не вършещи работа модели и не ги променим, няма как да променим другите около себе си, и по-точно ролите, в които ги вкарваме неволно. Ще премахваме „токсичните“ хора, ще сменяме средата, но ще се въвличаме отново и отново в същите „спектакли“.

Далеч не съм изчерпателна с изброяването на „токсините“. И коментарите ми не представят единствен и непоклатим ъгъл за гледане на нещата. Те може да бъдат допълвани и допълвани. Целта им е да покажат, че нищо в нас, както и около нас не е само черно-бяло и еднозначно (категорично добро или лошо), а е напротив пъстро, многопластово и много по-дълбоко, отколкото често изглежда на пръв поглед.

За финал ще ви споделя един виц, който харесах наскоро точно във връзка с обсъжданата по-горе тема за „премахването на токсичното“:

Ориентирайки се от статистиката, според която по време на железопътните катастрофи най-често страда последният вагон във влака, железничарите дълго мислили какво да предприемат и най-сетне един възрастен и мъдър машинист предложил: „Хайде просто да откачим последния вагон от всеки влак! Нека влаковете винаги се движат без последните вагони!“

редакция: Галя Йоргова