Тъжното образование днес.
„Образование, което се състои в това да караш учениците да предъвкват знанието на учителя, което той е получил от други възрастни, е перверзия. „Ако ми кажеш това, което вече знам, ще ти пиша добра оценка.“ Това е върхът на педагогическото безумие”
Франсоаз Долто
Следва една история за деца, родители и училище. История, в която не се говори за любов.
На практика повечето ученици, в повечето училища днес, са преминали към домашна форма на обучение. Не, не че го искат! Те даже продължават да ходят и на училище, но голямото учене става, когато се приберат вкъщи. С техните родители. Родители, които са принудени да влязат в ролята на учители, за да помагат на детето си, както с огромния куп домашни, така и с разбирането на материала, който цял ден са му „наливали” в главата. А то, въпреки потвърденото от психолози, логопеди и ресурсни учители, IQ в норма, пак не го е разбрало. А иначе е толкова умено дете… И издържливо… Шест часа когнитивните функции трябва да работят на пълни обороти. Един работен ден! Само че след шестия час, той все още не е приключил! Прибира се вкъщи ученикът и продължава… Повтаря отново и отново тия уроци, сякаш те не са знание, а мантра, която сам не разбира за какво точно му трябва.
А в училище учениците спят, понеже вечерта са писали домашно до късно или просто са имали нужда да не го пишат, пак до късно, а после са станали рано. А в клас спят с отворени очи и затворени души. И спят също така, защото думите на учителя не достигат до тях, нито до мозъка, нито до сърцето им. Може би дори още в съвсем началната фаза обработката информация изпада в сутрешен ступор. Защото…, това е безинтересно поднесена информация, „изпята“ (цитат от четвъртокласник), сърдито поднесена информация, тъжно поднесена информация, информация поднесена без желание, информация пълна с дати, цифри и думи, които за децата не са нищо повече от бреме! Заради начинът, по който се случва процесът на преподаване. Заради това днес българското училище е бреме. И така, седмица след седмица, въртенето в тази низходяща спирала бавно отвежда развиващия се човек на дъното на желанието.
Но ето, че идва момент, в който все пак нещо се случва, нещо грабва вниманието на ученика, става му интересно и той иска да знае, иска да пита, нали е отишъл там, за да се учи! Решава се, вдига ръка, нарушава тишината или по-често шума в клас и задава въпрос! По темата от урока! Еврика!
Еврика, ама друг път!
Учителката с мигновена реакция дава да се разбере, че задаването на въпроси означава, че не внимаваш в час, че не си слушал, когато е трябвало, че не си си научил предишните уроци… Абе с две думи, целият клас разбира колко си глупав. Ами да, много ясно, че повече няма да питаш… Унижението пред връсниците в училище е равно на една малка смърт…
Свива се малкото сърце и започва да чака ваканцията, почивните дни, за да си постои вкъщи, на сигурно място. Реалността обаче може да бъде и още по-безпощадна. Защото цели семейства днес, по време на празници празнуват предимно непоклатимата ригидна убеденост на българския учител, че свободното време е за учене. Ако си знаеш, значи ще преговаряш. Но празници са, почивни дни, каква ти е работата, ще учиш ами! Ето ти тогава „допълнително домашно за през ваканцията”…
И идва онзи ужас… Празниците се превръщат в кошмар, в който татко е не просто строг, той е страшен, защото вече не е татко. Той е учител. Или пък мама, която от нежна и любвеобвилна става изискваща и оценяваща, защото се е превърнала в една обикновена учителка.
Празници са, мама и татко са си вкъщи, ама ги няма… На тяхно място има едни хора, които изпитват, препитват и все не са доволни…
Да, объркващо е. И е тъжно.
За всички.
И така, докато цялото семейство успее да си поеме дъх от стария материал, новият вече идва безпощадно, с безкомпромисни срокове!
В час по математика, най-смелият дръзва да каже,че новите задачите не са му ясни, но вместо внимание, получава устна забележка, че докато дреме, няма как да ги разбере + насока да си ги „осмисли“ вкъщи. И той се прибира и започва да осмисля и да осмисля, но… нищо не проблясва. После се прибират родителите, които искат заедно с децата да се отпуснат, да релаксират и да почиват от работно-учебния ден. Да играят игри, да разговорят или да гледат филми. Защото дълбоко в себе си знаят, че точно това е начинът неусетно да изграждат невидими връзки помежду си, които са по-силни и от най-силния отличник.
Но вместо това всички започват да „осмислят“. Уморени, преуморени, тъжни и гневни. Неосъзнато копнеещи за други занимания, за други отношения. Но принудени и притиснати от странната концепция за успех, те продължават да „осмислят”. И там, между задачите по математика и уроците по история или география, се изплъзват уроците на живота.
И дори вечерята става трудна . Викове, обиди, изпуснати нерви… Защото утре чака ужасът, че детето може да получи забележката-клеймо: БЕЗ ДОМАШНО! Или пък може да му пишат ниска оценка…
Е, да, на рационално ниво, за един родител е съвсем ясно, че не това е най-страшното. Но корените на този ужас са по-дълбоки, те са се впили в полуосъзната мисъл, че днес така, утре така и край, това ще се превърне в тенденция, която ще заложи на карта бъдещето на Детето с главно Д. А аз, родителят, трябва да бъда един отговорен родител и това ми дава правото, че даже и задължението, да мога да чета в бъдещето и да го контролирам! Това е ужасът, който ме кара, пак като родител, да вярвам,че ако детето ми не учи, ще стане продавач в мола и това ще е равно на нещастие… Тези мисли, пораждат разкъсващи преживявания, взрив от отровни емоции, знайни и незнайни страхове… Иии.. ето го предела, там, където линията на чувствата се изправя и всичко утихва. Защото се е появил отново онзи, прерязващият до болка въпрос – чие внсъщност е това нещастие…
Отговорът приглушава нощта – то си е моето собствено, родителското ми нещастие…
И така, притихнала в нощната тишина, същата тази родителска душа страда, изпълнена с тъга, вина и безсилие… А от другата страна на стената REM-фазата в малкия детски мозък се е превърнала в арена на страшни чудовища и несправедливо загубени битки…
Идва нова ваканция! Единстваният в тази картина, който няма избор, е детето. Останалите герои в историята са онези, които могат да „позволят” тази ваканция, и другата също, както на детето, така и на собствената си съвест.
Моля, споделете тази статия ако Ви е харесала!
by 
