Фалшив Аз

Виждали ли сте как някой родител бута в ръцете на детето играча. То я поглежда, мръщи се и я хвърля. Явно не му харесва, но родителят е убеден, че детето му трябва да си играе точно с тази играчка: „Та тя е толкова хубава, интересна, качествена! Едвам я открих! Много е скъпа!”…Ужасно е нали! С такава любов я е купил, а малкият човек не проявява никакъв интерес към нея. Ако вие бяхте този възрастен бихте ли се разсърдили? Вероятно. Е, може би другия път няма да му купите такава играчка и бихте се съобразили с него, преглъщайки разочарованието от това, че детето ви не сте самият вие! Може би…

А другият път е доста опасен. Той може да е предпоставка за развитие на фалшива личност – личност, загубила автономността си, уникалността си, идентитетът си, спонтанността. Защото неуспехите на майката да се интегрира към потребностите на детето водят до заплаха от унищожаване на усещането на малкото дете за собственото Аз. Детето се изправя пред въпроса наистина ли това, което харесва е хубаво и как може да съм толкова лошо, че не харесвам подаръка на мама. Всичко това предизвиква срам и страх от това да бъде себе си. Усещането е, че автентичността не е добър ориентир в света е причината да я крие и да замества с фалш. Този фалш му позволява да се чувства прието и обичано, н цената е огромна.

Един от най-страшните изходи пред него е фалшът да стане постоянен. За да скрие страхът, срамът и вината детето реагира чрез фрагментация, което означава, че се разделя на фалшив и истински Аз, като функцията на фалшивата личност е да защитава и скрива истинската. Детето постига това, нагаждайки се към исканията на другите и най-вече на майката. Вследствие на това малкият човек се превръща в образ, който майката и другите около него имат за него. Фалшивият Аз се нагажда „към изискванията на другите (най-напред на майката), и загубва допира със собствените спонтанни потребности и жестове. Детето се превръща в образа, който майката (и другите) имат за него.” (Атанасов, 2002, стр. 212). С други думи фалшивият Аз е продукт на неуспех на адаптация от страна на обкръжението.

Колкото по-неуверено в себе си и си емоциите си е едно дете, толкова опасността да бъде „съблазнено” към фалшив живот се увеличава, а това от своя страна пречи на индивида да достигне зрялост или пък може да доведе до „псевдо-зрялост в психотична среда”: “Успешно съблазняване от този вид може да създаде фалшива личност, която изглежда задоволителна за прибързания наблюдател, въпреки че шизофренията е латентна и ще изисква внимание накрая. Фалшивата личност, развита на основата на съгласие/отстъпка, не може да достигне независимостта на зрелостта, освен може би една псевдо-зрялост в психотична среда.” (Уиникът, 2008, стр. 332).

За фалшивата личност са характерни чувството на нереалност и безплодност, на празнота както при детето, така и в последствие при възрастния човек. Тя крие и предпазва истинската, като реагира на неуспехите в адаптацията, а заедно с това и развива модел, съответстващ на модела на неуспех на хората. Истинската личност не е въвлечена в реагирането, което обуславя запазването на съществуването и, но в резултат на липсата на преживявания скритата истинска личност обеднява.

По думите на известният английски педиатър и психоаналитик Доналд Уиникът „Само истинското ни аз може да бъде креативно и само истинското ни аз се усеща реално.“

Важно е да бъдем себе си и да оставим децата си да бъдат автентични, за да могат да станат личности, харесващи себе си, уверени и спокойни със своя вътрешен, интрапсихичен свят!