Човекът-Фантом

….Нарцисизмът като социално явление се превръща в нормата на съвременния свят. И, ако Карен Хорни е описвала човекът от първата половина на миналия век като „Невротичната личност на нашето време“ (Именно така се казва една от книгите й), то за съвременния човек с увереност би могло да се говори като за „Нарцистичната личност на нашето време“

Как се формира това?

Ще започна от самата същност на нарцистичната проблематиката, която се корени в отношенията родител-дете. Това са такъв тип отношения, в които реалното дете – с неговите чувства, желания и потребности – не съществува.

Детето съществува само в главата на родителите си под вид на фантом – някакъв измислен образ, нещо, което според мнението на родителите, трябва да бъде детето им. Образът е много по-удобен от живото дете, тъй като потребностите на последното трябва да се зачитат, те изискват гъвкавост, умение да се разбират, да се дешифрират.

Докато в случая с детето-фантом, всичко е много по-просто, необходимо е само да се знае как трябва да бъде. Когато детето е малко, то трябва да яде през определен интервал, да спи еди колко си, да тежи еди колко си… Детето пораства и върху него се излива цял поток на знанията -задължения – то трябва да се превърне в еди какво си, трябва да обича, да иска, да живее с някой, то трябва, трябва, трябва… безкрайно трябва. И почти няма шанс да пробиеш през родителския хор на задълженията към своето „Аз съм това, което съм“.
Детето през цялото време се намира под давлението на мощната проекция на родителските представи.

„Ти имаш право да бъдеш, само ако ще съответстваш на зададения от мен образ“ – това е родителското послание към детето. Потребността в родителската обич е огромна и то няма шанс да я получи по друг начин, освен като се откаже от себе си и като се постарае да бъде такъв, какъвто искат да го виждат родителите.

Вместо посланието „Ти си такъв, какъвто си и това е прекрасно“ родителите активно транслират послание „Ти трябва да си еди какъв си…“

Детето непрекъснато расте в ситуацията „Ако..“. „Ще те обичам, ако…“. А след това следва редица „Ще те приемем, ако бъдеш такъв, какъвто те искам. Бъди такъв, какъвто си те представям. Необходим си ни за нашите цели.“ Тук имаме работа с оценяваща, неприемаща аз-идентичността на дететето среда.

Посланието на „ако“ – обич, въвежда цяла редица от условия в съществуването на детето. Ако добре разбере условията и се приспособи към тях, то може доста успешно да се адаптира към средата и даже да си създаде отлична социална идентичност и да бъде социално успешен. Но на каква цена? Цената на отказа от собственото си Аз. „За да те приемат и обичат, трябва да се откажеш от себе си“. Посланието на „ако“-идентичността по отношение на детето може да отключи не само нарцистичното формиране на личността, а и съзависимото и депресивното.

В ситуацията на „ако“ – условията, детето формира „ако“ – идентичност, която често се нарича лъжлива идентичност или лъжлива самост. В името на обичта детето се отказва от реалния Аз и изгражда лъжлив проект на своето Аз. Реалното Аз пък, лишено от опита на Аз-преживяванията, остава празно.

Сещам се за виц:

Семейство с малко дете са отишли на ресторант. Сервитьорът взима поръчката. Родителите са направили своята, идва ред на детето: „За мен кока кола и хамбургер!“ – казва то. „Донесете му спанак и сок“ – казва майката. След минутка сервитьорът носи на детето кока кола и хамбургер. „Мамо! – възкликва то – той мисли, че аз съм истински!“

„Давам своето Аз, своята индивидуалност, своите потребности, желания и стремежи в замяна на обич!“ – това е мълчаливият девиз на детето-нарцис.

Защо се случва така?

Първо, заради тревогата на самите родители, зад която се крие собственият им страх да приемат себе си. Страхът да се сблъскат със собственото си несъвършенство, води до потребност да структурират, да подреждат и контролират реалността.

Самите родители, когато са били деца не са били приемани такива, каквито са. Вследствие, на което те не могат да приемат света, другите и самите себе си такива, каквито са. Те са склонни към идеализация – изграждане на желателни образи на действителността. И в резултат, те не живеят в реалността на света, в реалността на другите, както и в своята собствена….

Детето също е част от света. Част от техният измислен идеален „като че ли“ – свят. „Като че ли“ хората създават около себе си „като че ли“ – реалност. Нарцистично организираният свят очаква своите нарцистично организирани членове.

Съвременният свят също формира заявка за нарцистично организирани личности.

В света, където индивидуалността, чувствата, страстите се оказват проблематични, възниква потребността от хора – роботи, тъй като живият човек е нестандартен, трудно предвидим, слабо контролируем и по тази причина доста неудобен. Той изисква нагаждане и зачитане на особеностите на индивидуалното му Аз.

Един от описаните механизми за формиране на нарцистичната личност е феноменът на нарцистичното разширение, което подразбира това, че родителите виждат детето като продължение на себе си и не виждат самото дете. Такова дете не се пита какво иска, какво чувства, никой не се вслушва в него, не се опитва да го разбере. Той е част от родителите, техен придатък.

Външно, подобни родители могат да изглеждат много грижовни. Те се опитват да създадат за своето чедо всичко най-добро – от памперсите и количките до учебните заведения. Естествено, че след като влагат толкова много, родителите очакват от детето пълно послушание и благодарност.

Но такава обич е функционална и детето в такова семейство също се явява функция. С помощта на детето, родителите решават проблемите със собствената си идентичност. Посредством детето родителите се опитват да докажат на света собствената си значимост и самоутвърждение. И тогава детето трябва да бъде непременно необикновено, за да бъдат достиженията му демонстрирани пред другите – „гледайте! това е нашето дете!“

Как се проявява това?

При цялото външно благополучие, нарцисите са дълбоко нещастни вътре в себе си. От раждането те не познават безусловната обич и като правило не умеят да обичат. Вместо обич те предлагат достижение и успехи. Те се отказват от своето Аз в името на обичта. Но никое достижение не може да замени любовта, и вътрешната им празнина само се увеличава.

Нарцисите активно отглеждат социалната идентичност („ако“ – идентичността). Но както и да се старае нарцисът, каквито и височини да достига, неговата идентичност така си остава „ако“ -идентичност. Дълбоко в него живее недополучилото обич дете, което упорито и без успех се опитва да получи признание, хранейки надежда, че именно тогава ще се насити с обич и ще изпълни своето Аз.

Те активно проектират живота си, акцентирайки върху успехите, достиженията и овациите. Но всяка стъпка по жизнения им път ги отдалечава от себе си. Нарцисът е човек с развален компас. Той не може да се сверява със собственото си Аз, тъй като няма достъп до своите потребности и чувства. Като резултат от това гонене на признанието, се явява неспособност да се радва и да обича.

Животът на човека с условната идентичност е лишен от обичта и радостта. Любовта към себе си се заменя с възхищението и самолюбованието. А любовта към другия – със завистта. Радостта, както и обичта са свързани с даването от себе си… Нарцисът пък по навик се занимава с поглъщането.

След като постигне успеха и признанието в живота, нарцисът се оказва с голо ‘упе върху леден връх, където няма нито любов, нито радост, нито близост.

Известен виц по темата:

Отива мъж при директора на магазина, от където по-рано е купил коледни играчки за елха:

– Вашите играчки не са качествени.
– Защо? Боята ли им пада?
– Не
– Бързо се чупят ли?
– Не
– Какво тогава?
– Не ме радват…

Нарцисът не е способен да намира опора в себе си, той винаги остава зависим от мнението на Другия, тъй като Другият определя качеството на неговото само-чувствие, само-усещане, само-оценка, само-битност. В нашите времена оценката трудно се избягва, но за нарциса тя се явява смисъл на живота.

Нарцисът вярва, че е нужно да се прави нещо: да се проявяваш, да изпъкваш, за да те забележат, оценят, обикнат. Нарцисът се вглежда в другите като в огледала, надявайки се в техните отражения да види собствената си значимост. Другият човек не съществува в психическата реалност на нарциса. Другият съществува само като обект на потребностите на нарциса. Другият му е нужен, но не е важен. Нарцисът изпитва потребност да очарова Другия, за да заслужи възхищението му.
Нарцисът се отнася към себе си и към Другия като към функция. Неудивително, че често той сякаш не се чувства жив, тъй като възприема себе си и другите като машини, механизми, които трябва да бъдат правилно управлявани.
Нарцисът се срамува да бъде себе си, тъй като неговото истинно Аз на никого не е било нужно. Но, разбира се, сам той не се осъзнава. На осъзнаването пречи гордостта.
Нарцисът е добре функциониращ механизъм, работещ за сметка на енергията на възхищението и признанието.
Обаче, явявайки се граничен по своята структурна организация, той е склонен към разцепването – поляризацията на Аза. Когато му се удава да получава достатъчно внимание и възхищение, той пребивава в полюса на грандиозността. Когато обаче не се случва точно това, то той може да изпадне в полюса на отчаянието, чак до депресията. Особено е чувствителен към ситуации на обезценяване, които може да го докарат до нарцистичната травма.

Нарцисите, също така са силно податливи на нарцистичните кризи на зрелостта. С узряването започва спадът на общата жизнена енергия, намалява възможността да бъдеш толкова високо функционален. Именно в този момент те са най-готови за терапия.

ТЕРАПИЯ

За човека с условната идентичност, пътят към себе си е много сложен.

На този път се изправят страхът и срамът да бъдеш себе си. Срамът е по-достъпното за нарциса чувство, за разлика от страха, който старателно се укрива. Срамът на нарциса – това е срамът да бъдеш себе си и да се разминеш с измисления образ. Нарцисът се представя за някой, който не се явява наистина и живее в постоянен страх да го изобличат. Този срам се маскира по всякакви възможни начини. Безсрамието също е начин да прикриеш себе си. Много по-дълбоко лежи страхът да бъдеш отхвърлен, страхът да загубиш родителската обич.

Работата с нарцистично организирания клиент – това не е работа с помощта на техники, а е такава с помощта на собствената личност.

Клиентът нарцис по навик ще вкарва терапевта във функционалните отношения. На терапевта ще му е трудно да устоява на посланията бъди „по-бърз, по-силен, по-сръчен..“. Най-сложното в терапията на нарциса е да го пренасочиш от „състезанието“ към осъзнаването на това, което става тук и сега.

Терапията на нарциса – това е и откриването на ценността на преживяването, вместо обичайните възхищение и признание.

Мега задачата на терапевта – пренасочването на клиента от функционалните отношения към истинно човешките. Важно е и самия терапевт да бъде жив – чувствителен и емоционален. За целта той самият трябва да притежава високо ниво на витална идентичност. Тогава има шанс да „зарази клиента с живот“.

Терапевтът със своето поведение демонстрира на клиента разрешението да бъде такъв какъвто е – многообразен, всякакъв: съмняващ се, смущаващ се, срамуващ се, несигурен, любопитен. Срещайки се в процеса на терапията с преживяването на себе си, клиентът постепенно изпълва празнотата на Аза и се освобождава от лъжливата идентичност, присвоявайки си правото да бъде такъв, какъвто е.

Сложно се работи в ситуация с нарцистично организиран клиент – това изисква много напрежение. Терапевтът има нужда да притежава високо ниво на лична стабилност и устойчива професионална самооценка.

Автор: Генадий Малейчук – беларуски психолог и гещалт-терапевт

източник: www.gestaltclub.com

превод: Ирина Янчева-Карагяур

редакция: Галя Йоргова