Всички искаме децата ни да са здрави, щастливи и в безопасност. Но понякога родителският инстинкт за закрила прекрачва една невидима граница и се превръща в „хеликоптерно“ дежурство. Ако често се улавяте, че не спите, мислейки за опасностите в парка, или пишете домашните вместо детето, за да не получи слаба оценка, вероятно сте попаднали в капана на натрапчивата родителска тревожност.
Как изглежда „свръх“ грижата?
Тя не е просто обич. Тя е постоянен вътрешен глас, който шепне: „Нещо лошо ще се случи, ако не контролирам всичко“. Свръхгрижовният родител често:
- Предвижда катастрофални сценарии за дребни ситуации.
- Изземва функциите на детето (обличане, хранене, решаване на конфликти), дори когато то е способно да се справи само.
- Изпитва физическо напрежение, ако не знае всеки детайл от деня на детето си.
Защо това се случва?
Психологическите корени на свръхгрижовността (често наричана в психологията „интрузивно родителство“) са дълбоки и рядко са свързани с реалното поведение на детето. Те са по-скоро отражение на вътрешния свят на родителя.
Ето няколко ключови психологически механизма, които обясняват защо се случва това:
Проективна идентификация (Пренасяне на собствените страхове)
Родителят не вижда детето такова, каквото е (способно и растящо), а вижда в него собственото си „вътрешно дете“, което някога е било наранено, уплашено или безпомощно.
- Как работи: Ако вие сте израснали в среда, където не сте се чувствали защитени, сега подсъзнателно се опитвате да „поправите“ миналото си, като свръхзащитавате собственото си дете. Вие не пазите него – вие пазите себе си в негово лице.
Заместваща идентичност (Когато детето е „проект“)
В съвременното общество успехът на детето често се възприема като единствен критерий за това дали родителят е „успешен“.
- Как работи: Когато родителят няма достатъчно свои лични постижения или интереси, неговата самооценка започва да зависи изцяло от детето. Грешка на детето (слаба оценка, падане, конфликт) се преживява като личен провал на родителя. Затова той контролира всичко – за да не бъде наранено собственото му его.
Механизъм за справяне с екзистенциална тревожност
Светът е непредвидим и често плашещ. Родителството е най-високият залог в живота.
- Как работи: Тъй като не можем да контролираме икономиката, болестите или съдбата, ние се вкопчваме в единственото нещо, което ни се струва подвластно – ежедневието на детето ни. Свръхгрижата е ритуал за успокоение. Проверявайки раницата му за пети път, родителят всъщност казва на себе си: „Виж, аз контролирам хаоса, нищо лошо няма да се случи“.
Страх от „празното гнездо“ (превантивна тревожност)
Някои родители подсъзнателно се страхуват от момента, в който детето ще стане самостоятелно, защото това ще ги остави лице в лице със собствената им самота или с проблеми в брака.
- Как работи: Поддържайки детето в състояние на зависимост („ти не можеш без мен“, „опасно е да си сам“), родителят си гарантира, че ще остане нужен. Това е несъзнаван начин за удължаване на родителската роля до безкрай.
Липса на „базов модел на сигурност“
Ако родителят е имал тревожна привързаност със своите собствени родители, той не е развил вътрешното усещане, че „всичко ще бъде наред“.
- Как работи: За такъв човек светът е място, където винаги дебне опасност. Те не вярват в естествената способност на децата да оцеляват и да се адаптират. За тях детето е „чуплив предмет“, а не „живо същество с инстинкти“.
Защо е важно да знаем това?
Защото разбирането, че тревожността е наша собствена емоция, а не реална характеристика на детето, е първата стъпка към промяната. Когато родителят каже: „Аз се страхувам, защото аз съм несигурен, а не защото детето ми е безпомощно“, той започва да лекува себе си, вместо да задушава детето.
Капанът: Колкото повече пазим, толкова по-крехки стават те
Парадоксът е следният: когато се опитваме да спестим на детето всяка трудност, ние всъщност му пречим да развие „психически имунитет“.
- Детето спира да вярва в себе си, защото мама и татко винаги са там да „оправят нещата“.
- Светът започва да изглежда плашещ, защото щом родителите са толкова притеснени, значи наистина е опасно.
Как да „пуснем контрола“ (без да спрем да ни пука)?
Ето няколко стъпки към по-спокойно родителство:
„Принципът на контролираната грешка“. Позволете на детето да сгреши в ситуации, където последствията не са фатални, за да се научи как да избягва големите грешки по-късно.
Разграничете вашата тревожност от реалността. Когато се притесните, запитайте се: „Това реална опасност ли е или е мой сценарий в главата?“
Доверете се на детето си. Вместо да казвате „Внимавай, ще паднеш!“, опитайте с: „Виждам, че се катериш високо, прецени добре къде стъпваш“. Така прехвърляте отговорността върху него.
Намерете си собствено хоби. Често свръхгрижата е резултат от това, че сме превърнали детето в единствен център на вселената си. Върнете се към своите интереси – това ще даде „въздух“ и на вас, и на него.
Запомнете: Най-добрият подарък, който можете да дадете на детето си, не е свят без проблеми, а вярата, че то е достатъчно силно, за да се справи с тях.
Моля, споделете тази статия ако Ви е харесала!
by 
